Зоопсихологът и дресьор Александър Георгиев: Нападне ли ви куче,прикрийте си гърба

Кой е той?

Макар че е завършил техникум по електроника, Александър Георгиев е един от най-добрите зоопсихолози у нас. Училището му за възпитание "Дарма дог академи", където се занимава с агресивни и проблемни кучета, съществува от 2008 г. Любовта му към кучетата се заражда още когато е на 5 години и получава първия си любимец. В продължение на 15 години е живял в Австрия, където е практикувал дресиране на кучета. Известен е у нас като българския Сизър Милър.

- Г-н Георгиев, вие сте един от най-добрите дресьори на кучета у нас и зоопсихолог. Какво е първото нещо, което трябва да направи човек, ако е в опасност от нападение от глутница?

- В ситуация на нападение от глутница най-добрият вариант е да се приближим до нещо, което да ни предпази гърба. Търсете опора, на която да се облегнете - кола, дърво, стена, ограда. След това наблюдавайте животните, без да се държите провокативно, никакво махане на крака, ръце и прочие.

- Кога и как нападат животните?

- Кучетата много рядко, и то главно, ако са обучени за това, нападат лице в лице. Безпризорните животни, събрани в глутница, заобикалят жертвата, като най-слабите в групата се спускат първи, и то откъм гърба. Те атакуват незащитените и уязвими части от тялото - слабини, крайници, сухожилия и прочие. Най-добрата стратегия за защита е веднага след като покрием тила си, да запазим абсолютно хладнокръвие.

Методът с клякането и камъка е абсолютно недопустим. Когато човек се сниши и се изравни с височината на животното, е напълно незащитен и уязвим. Гледането в очите на кучето го предизвиква, но и представлява заплаха за тях. Така се демонстрира надмощие над животното и е добра защитна стратегия. В повечето случаи глутницата се позиционира в полукръг, като в условната среда стои водачът. Той почти никога не напада. Спускат се животните по фланговете. Ако някое настъпи в атака, трябва да направим рязко крачка към него и веднага отново долепим гърба си и да продължим да наблюдаваме ситуацията. Ако друго куче се спусне, правим същото. Така, без излишни некординирани, провокирани от страха действия, можем да се предпазим и да осуетим нахапвания. Когато животните видят, че атаката е безпредметна, те отстъпват и си тръгват.

- Защо и какво всъщност провокира уличните кучета?

- Трябва да се има предвид фактът, че уличните кучета просто си защитават завоюваната територия. Те рядко преминават в агресия, нападайки. Обикновено животното излайва, показва зъби, спуска се, но без да напада. Реално то не нанася сериозни щети до момента, в който няма отсрещна реакция. Често в стремежа си да се защитят хората правят точно това, което не трябва. Започват да махат с ръце и крака и да посягат с каквото имат подръка. Това е грешка. Така от предупреждение кучетата преминават в защита чрез нападение, защото те възприемат действията ни като атака. Вместо да се разминат с едното излайване, хората несъзнателно предизвикват кучетата. Така те освен територията започват да защитават и себе си.

- Имат ли вина хората в създаването на глутници?

- Да, определено. Не инстинктът на животното, а човешкият фактор е в основата на създаването на глутница. В стремежа си да се грижат за безпризорните кучета хората започват да ги хранят на едно и също място. Така само за няколко дни се създава ловна територия на животното. Кучетата започват да пазят този ареал, което от своя страна ги прави опасни. По тази причина кучетата в Борисова градина по едно време бяха стигнали до глутници от по 15 - 20 броя. Ако толкова много човек иска да помага на уличните кучета просто да не ги събира заедно, храната да им се дава поотделно, и то на изолирано от хора място.

- Освен от безпризорни кучета хората често са нападани и от домашни. На какво се дължи това?

- Проблемът с домашните животни е много по-сериозен. Кучетата са огледало на стопаните си. Сред тях има такива, които искат кучетата им да са силни, доминиращи и плашещи. Това в един момент неминуемо води до подтикване на животното към нападение. Често стопаните попадат, без да подозират, на силни доминантни животни и тъй като не са способни да се справят с темперамента им, стават бели.

Погрешно е схващането, че ролята на дресьорите и инструкторите идва след като стопаните не могат да се справят вече с животното. Трябва да е точно обратното. Помощта на специалистите е навременна, когато се дава още преди човек да е решил да си вземе куче. Вариантът, който често също се практикува, с даването на кучето за месец на инструктор за превъзпитание също не е ефективен. То после отново попада в средата, която явно не е добра за него, и бързо се връща към старите си навици.

- Какво трябва да правят хората, искащи домашен любимец?

- Предварителна информация за порода, възпитание, среда, в която да се отглежда, физиологически особености и куп други данни влияят на това дали животното ще развие агресивност и как ще се държи сред други кучета и хора. Трябва хората да разберат и да се научат, че преди да си вземат куче, е крайно необходимо да се консултират с кинолог, треньор или дресьор. Някой, който да им обясни с какво им предстои да се сблъскат. Често срещан сюжет е, когато при инструкторите отиват нови клиенти и им казват, че не са знаели, че кучето им ще стане такова. Някои не знаят, че то ще стане голямо, други, че в породата му е заключена или агресия към животни, или към хора. Например питбулите са агресивни към други кучета и добронамерени към хора, докато доберманът агресира към хора, но не и към кучета. Имам случай от моята практика, при който момиче, което тежи 40 кг, си е взело ротвайлер - 50 кг. Контрол въобще не може и да съществува. В един момент това куче дръпва нанякъде и девойката полита след него. Така проблемите се задълбочават и освен в дома на животното те се пренасят и сред околните. Когато не можеш да контролираш едно куче, не си запознат с неговите особености, ти го превръщаш в опасност. За да не се превръщат стопаните в маймуни с „Калашников“ в ръцете апелирам винаги човек да се допитва предварително до експертите.

Христо ГЕНАДИЕВ