Владимир Мастиков

Казвам се Владимир Мастиков, роден съм и живея в София. На 21 години съм. Занимавам се основно с театър - режисирам и играя. Уча кинорежисура в Нов български университет. Работя в НЧ "Г. С. Раковски - 1925" и Център за култура и дебат "Червената къща“

Тук и сега!

Тук и сега,

не после, не друг път.

Защото мигът си отива,

както споменът се изтрива.

Тук и сега,

защото нищо не е истинско и вечно,

защото утре е ново, непознато, далечно.

Тук и сега,

защото всичко друго е покварна суета,

защото денят изгрява и залязва в самота.

Тук и сега,

защото нямам сили за скоро,

нито след време,

нямам сили да мисля

накъде да поема.

Тук и сега!

Не ти трябва мотив,

нито причина.

Уви, нощта се предава,

лъчи на деня щом надделяват.

Няма следващ път

нито пък утре.

Тук и сега преоткривай света!

Тук и сега на младостта глупостта

не се опитвай да скриеш.

На младостта волността

не ще тъй лесно прикриеш.

Не ми говори за планове

близки, далечни.

Бленувани пътища

въздушни и речни.

Вземи ме тук и сега.

Нека вървим ръка за ръка.

Защото ти се променяш,

а аз ще изчезна,

ще потъна в небитието

като вещ безполезна.

Ще бъда ли, или не, или после...?

08.07.2017

Кал

Рина калта със лопата,

знам, че за труда ми няма отплата.

И рина, и тъна в гъстата кал,

често сам за себе си ми е жал.

Вали дъжд и земята на кал се превръща,

земята - мойта родна къща.

И колкото ринеш в калта -

толкова тя повече става.

Няма край и няма оправа.

Търсиш утеха и получаваш забрава.

В кал потъва за хода на времето всякаква реална представа.

Калта се разтича, изтича и злите си ходове пренарежда.

Лицето ми мръсно и прашно някак невзрачно и грозно изглежда.

Отмивам калта от загноялите рани.

Колко тъжни спомени в тях са събрани!

И по пътища кални вървя със кални обувки,

внушавам си как получавам нежни целувки.

За сега кал аз мъкна през кръст и на гръб,

печална песен пее моята окаляна скръб.

14.03.2018

Грешка

И пак вървя по улицата сам - студено е.

За съгрешенията извършени главата ми измъчва се - простено е.

И тръпка и неясен вопъл от дълбокото - обезличават се.

За нежна мисъл или чувствен жест ръцете тайничко надяват се -

безочливо и нагло заблуждават се.

Мойте действия и планове осуетяват се

и чужди обещания забравят се.

И крачки ускоряват се,

и тонът озлобява се.

На другите прощава се.

На себе си - не се прощава.

06.11.2017

Безсилие

И тичам - и губя се,

и стискам - преструвам се,

че искам - погубвам се.

И влага, и крясък,

и писък, и трясък,

и в далечината светлина от човешки проблясък

и след него безмилостен плясък

от удар на словесен шамар.

Не ме гледай в очите,

не вплитай ръце във косите,

не допирай нозе,

не целувай лице,

щом това твое сърце е далече от тук,

щом мислите ти бягат далече със друг.

Аз, ни поглед, ни ласка, ни радостен ден.

Ни пролет, ни радост,

ни лъч слънчев, а мрачен, студен.

Като просяк във зимния ден,

като тънък клон от сняг преклонен,

като стон в нищета заличен.

12.01.2018

Рай

Прохладен изгрев, освежаващ бриз.

Топъл залез слънчогледов и лъчист.

Боси крака, разрошени коси,

музика далечна в океан от звезди.

Нежен жест от летен романс,

спомен блед от среднощния танц.

Автомобилен дует,

по дрехите разтопен сладолед.

Невинни закачки

прикрити във забързани крачки.

Затварям очи и пак съм при теб, мое лято -

частица безкрай, парченце земен, морски рай.

22.08.2018

Не ти ли стига?

Тази нощ пак те сънувах, любов.

Тази нощ пак те бленувах... любов.

Пак те чувствах и пак те усещах близо до мен.

Пак се радвах и пак те срещах с тръпнещо щастие бликащо в мен.

Толкова нежно и мило е всичко във мен, което мисли за теб.

Толкова първичен и чист е поривът ми към теб.

Така непримиримо се бунтувам срещу демоните страдание в мен.

Така несправедливо обещание давам на себе си, за идния ден.

Дори и да задавам важни въпроси - отговори не искам да чувам.

Дори да е изказано всичко ясно и точно -

не искам на тази принуденост да робувам.

Защо се стига до там да наречем грешка любовта?

Защо болезнените нейни рани не излекува пролетта?

Погубващо силна е болката в мен.

Изгубващо ярки са спомените за чувството държащи ме в плен.

Ти, мой слънчев, летен ден,

ти, мое вдъхновение и муза,

ти, най-красив сред всички цветове,

ти, най-нежен горски аромат,

ти, най-син, безбрежен морски свят.

Ти, пъстро Северно сияние,

ти, мое най-щастливо упование.

Ти, нежен допир на памук,

ти, мой ангелски глас, далече виреещ от тук.

Ти, блажено спокойствие,

ти, обгаряща страст.

Ти, язвителна болка,

ти, шарен контраст.

Ти, танцова стъпка,

ти, песен любовна.

Ти, мой сън във съня,

ти, моя най-скъпа илюзия.

Ти, мощ в немощта.

Не ти ли стига... да те обичам?

12.06.2018

Ято

Те са винаги край нас,

кръжащо ято в демонски захлас.

Бабата с цветята, просякиня непозната,

момиченце едно, самичко

с картичка в ръчичка.

А нашата душа закоравява,

лицето ведро постепенно помрачава.

Извръщаме ний поглед, отвръщаме едва,

вътрешно успокояваме се:

"Туй е някаква лъжа!"

Че умело знаят те да си играят с наш'те чувства.

Че занаят това е - тяхната просия пуста.

Но видиш ли в един случаен ден и час

истина стоварва се пред нас.

За хляб тя молеше, измъчвана от срам,

а мъж на вид добре изглеждащ

подмина, без дори да я поглежда.

Погледът й празен, пълен бе с тъга

и животът й погазен опитваше да събере в ръка.

Историята простичка това е -

за алчността, която край не знае

и човечността, забравила коя е.

25.10.2017

Страх

Страх дали това си ти, дали това съм аз.

Страх души красивите усещания в нас.

Страх дали след миг ще бъде сетният ни благославян час.

Страх от времето пред нас,

от хлъзгавия път, съдбата що безогледно е отредила.

Страх дали си ти и кой съм аз.

Страх дали вървим към щастието, или

пропадаме надолу във фалшив екстаз?

Страх от прашните сценарии,

подети с нов неясен глас.

Страх от силата на парещата страст.

От нежната прегръдка, отречена от сивото в контраст.

Страх дали, поглеждайки в отсрещната душа, ще блеснат срамни мръсните петна.

Страх, че виждат истински очите красота, че може и това да се окаже поредната окаяна лъжа.

Страх, че чувствата хвъркати са с крила.

Летят и окриляват простотата на деня.

Дали за чувствата си да говоря, или

кротко да мълча?

Страх дали предчувствията измамни са, или предвещават полет към високи небеса?

Бъди си ти, каквото си, без престореност и без лъжи.

А аз ще бъда аз, разголена и неприкрита, от нищото

изваяна неопитно душа. Това си ти, това съм аз.

30.09.2018

Лютиво

Бляскави сияйници,

издайници,

прелъстителни омайници,

странници в нощта, потайници.

Незнайници,

нехайници.

Незрими,

трудно доловими,

раними,

крехки,

уязвими.

Основано нелогични,

набедено прозаични,

наивно романтични,

нетипични и различни.

Понякога тъй страстни,

Безпардонно сластни,

крайно неприлични,

учудващо безлични.

Не ще намери душата ми приют

във ваш'та стая смразяваща от студ.

Всички мои усилия са празен труд.

12.06.2017

Време

Сутрин рано ставаш

и сънени очи разтриваш.

Ядеш насила и набързо

и лицето в скоростта измиваш.

Дрехите си трескаво избираш,

часа изнервено следиш.

Дори за миг не се и спираш,

времето във суетата си мориш.

След влакове, тролеи, автобуси тичаш,

на червено и на тази улица пресичаш.

Гониш срокове и дати,

хвърляш бегъл поглед върху шарени си някакви плакати,

а в съзнанието ти все тъй пустичко остава.

То... и празник скоро май не се задава...

Е, хайде, бързо, тичай, няма време!

Няма кой безсмислената тежест от гърба ти да поеме!

Не ще се занимава никой да се чуди тежко ли е твойто бреме,

или пък кой тъй безскрупулно хаби твойто мило време за пари.

Ах, ти, глупако в неведение

със пагубно, безумно поведение!

Не разбираш ти, че времето лети и отминава

а младостта ти бавно ще потъне във забрава.

16.01.1018

Сблъсък

Гората и полята почиват в снежна самота,

дълбоко някъде в душата се отронва тихичко сълза.

Времето в мига на залеза е спряло.

Влакът си пътува и всичко е притихнало и бяло.

Лъчите слънчеви последни нишки светла топлина разливат.

С последни сили красотата на света обливат.

В спокойствието на тази тягостна картина

чуждо някое сърце изстина.

В заника на този ден е срещата на световете.

Ярки и пъстри са на този сблъсък цветовете.

В прикрита, тайна битка.

Тяло срещу тяло,

мисъл срещу мисъл,

глава срещу глава,

още миг и няма и следа.

Твоя срещу моя, нито крачка назад.

Най-сладкият ми личен ад,

най-необратимият природен кръговрат,

най-страшният, фатален, титанически обрат.

24.01.2018

На Иванка

Очите говорят, устите мълчат.

Ти ми носиш блаженост,

блажена дори е твоята плът.

Нашият миг на интимност е само за нас.

Нека всичко притихне,

да спре замълчано в захлас.

Твоето тяло блажено до мойто да спи.

Дари ме с усмивка, не причинявай сълзи.

Ти си притежателка на частица от мен,

ти си моята писателка във днешния ден.

И ако някой ден сбъркам или пък разлюбиш ме ти,

спомни си за миг, че сме имали общи мечти.

Спомни си и нашите блянове,

нашите споделени съдби.

Моето "аз" и твоето " ти".

Нашето "ние" в проляти сълзи.

Просто миг от безкрая, в който двамата бяхме щастливи,

щастливи... почти.

03.02.2018

Освобождение

Въобразявам си?

Държа ли твоята ръка?

А може би е сън ли?

Някаква мечта?

Мечта.

Светът принадлежи на нас и ние на света.

Само споменът е чист, неопетнен.

Наш уютен зимен ден.

Ти си като мен.

А аз - без теб.

Летен дъжд и черен креп.

Нежност проста и първична,

в миг неизбежен свършила трагично.

Нещо носталгично и лирично

удавено във прозаичност.

30. 05. 2018

Не би

И ето, дойде денят, в който за последно ще погледна с любов във очите ти,

в който прощално ще прокарам ръце през косите ти,

в който смирено и нежно ще те целуна за сбогом.

Тихо и някак с небрежност бавно ще си тръгна,

последен изблик на нежност от мен с любов се изтръгна.

Да, аз те обикнах.

Да, знам, че ти не успя.

Прости ми, прощавам ти и аз сега.

Финално вплитам пръсти в милата за мен ръка.

Сега заникъде не бързам, планове дългосрочни няма за какво да кроя.

А това слънчево лято, което така и не дойде.

Тези топли, спокойни радостни дни и море.

Двамата сгушени в тиха радост седим,

в нощното небе звездите ярки броим.

Отнякъде лек, влажен полъх нахлува,

земята зелена и топла целува.

Утрото далечно плавно наближава,

с нови сили нов щастлив ден предвещава.

По пясъка боси двама вървим

със солени коси и слънчев грим,

а морето измива следите от пътя, който следим.

В горска прохлада с мирис на борове

и влажна пръст прекарваме време,

нали ти казваше, че няма кой от нас да го вземе...

След дълъг ден уморени във топла прегръдка ще спим,

без кавги и проблеми напред ще вървим, но не би...

всички тези красиви фантазии останаха само мечти.

Сега все още сняг на земята вали,

в изгрева на пролетта нашето "ние" затвори очи.

В началото на любовта разделихме съдби.

Търпеливо ще чакам своя вътрешен мир,

защото исках и защото опитах

ще ме застигне и той нявга подир.

19.02.2018

Убий

Долу в огъня горя и всеки ден догарям,

да забравя самота и мъка, садизмът да е моя цяр.

Искам да руша, след себе си разруха да оставям,

често искам да умра, от себе си аз сам се отървавам.

Искам да псувам и обиждам, болка равна на сегашната да причиня.

Колко жалко ли изглеждам, смейте се, не ще ви спра.

Презирам се и удрям се в стената,

искам в нея да строша главата

и да рукне кръв и в миг да спра да чувствам.

И нека ме захвърлят на някое бунище, гаргите да ме ядат.

Докато все още дишам, ще се моля с кръвни сълзи на очи,

че нявга ще да бъде мойта воля, ще бъдат моите мечти.

Искам с цяло гърло да крещя до изнемога,

искам крясъкът ми да смущава Бога.

С долни хули нека бъда опетнен,

и гол, и мръсен присмехулник към небето да се понеса.

Не на себе си в лудост на човешко същество неприсъща

в бяг с конете бели бягам и не се обръщам.

Сред кал и трупове душата ще се прероди.

Аз отдавна умрях, не помниш ли? Нали ти ме уби.

11.02.2018

Мразя

Лаик презрян, профан и дилетант,

лишен от чувство истинно и истински талант.

Непризнат поет, актьор незнаен

човек ли - не, мишкар потаен.

Ненавист чувствам и омраза

към тази живо-мъртва фаза

на живот в усилие напразен.

Мразя всеки миг в безсмислие погазен.

И къде решителността избяга?

Къде е на характера ми правосъдната тояга?

Апатията се бори с мисълта,

проклета да е таз' душа!

В бездушен ден, бездушен дъжд валя

върху тълпа бездушна с бездушно сведена глава.

Презирам аз и гръмките слова.

Те доведени са мои деца.

Проклета пагубна нагласа!

Проклети са изпълнени със равнодушно примирение очи!

Гласът ми вика и във крясъка мълчи.

Умът ми губи се в недоизказани сълзи.

Недоизплакани от мислите ми танцуват детските мечти.

Не препускай, а поспри за миг,

ти уж свят човечен, вечно обновяващ се и младолик.

Аз съм неизгаснал в тъмното светлик.

Издран е моят празнодушен лик.

Да живее моят вътрешен циник.

09.09.2017

Лято

Лято скоротечно

посява нещо истинско и вечно,

безконечно.

Нещо оставащо във времето далечно,

сладникаво и млечно,

сладоледено и течно,

артистично и човечно.

Лято, изпълнено със срещи и раздели,

с любовни мисли и със дрехи леки, бели.

Тела голи, почернели.

15.08.2017

Злодеи

Мислите злокобни,

пропили във главата ми са тъй ненавистни, отровни.

Аз вярвам, чували сте неведнъж

за онзи строен мъж

в червен костюм облечен,

говори с глас дрезгав и далечен,

съобщава на земята колко време ти остава.

А ти напъваш се, но думичка не чуваш,

наум там нещо тихо псуваш

и мислиш, че съдбата ти е куца и саката,

но уви, във грешка твойто време се осуети.

В онзи стар бордей праща те червеният злодей.

Попадаш сред несретници плебеи.

Миризмата на нечиста плът и на цигари

поемат във гърди заможни господари.

Опиянена от покварената плът,

твойта нишка къса с правилния път.

Мислиш, че си вечен,

че твоят край е утопичен и далечен,

а всъщност си в илюзии облечен,

тъжен и обречен.

На фона на лъжи

голям градеж недей гради.

Недей мисли дори за четири стени,

защото тез стени за дом и къща предполагат,

а в съзнанието ти се отлагат

помийните води на твоите окаляни следи.

Благословени са любовните съдби,

но за тях дори не подозираш ти.

Една фалшива ласка

в този миг врата ти мляска

и сумти.

Тя най-нагло е погълнала красивите мечти,

по-страшно от пиявица през твоя свят кърви.

Повяхва и цветът, и слънчеви лъчи.

Преброй до "свобода" и склопи красиви клепки на очи.

06.08.2017

(С)помен

Сетивата ми са нежно погалени от аромата на твоя парфюм.

Поемам си въздух, изпълвам се и оставам без ум.

Всяка красива извивка на тялото ти галя в съня си с ръце и с очи.

Стискам силно във длани одеялото, сякаш под него си ти.

Припомням си нашите среднощни игри.

И сякаш отново запалват се страстите на моята сиротна душа.

Сценарии минали си връщам за миг, без в нито един да греша.

Припознавам твоето лице в безброй много лица.

Бъркам твоето сърце във чужди тела.

За мен ти си най-хубав.

Не! Ти си красив.

До кога ли ще пазя огъня жив?

От теб ставам страстен и див.

След теб оставах щастлив.

Пред теб бях податлив.

Около теб ставах по детски ревнив.

И често страдах от езика бодлив.

И днес във спомен горчив,

но и сладостен някак аз отново правя помен на теб.

06.03.2018

Дете на хоризонта

Нямам сили да се боря със злободневни драми и проблеми.

Не ме засягат чужди укорения и техните коварни схеми.

Душата в полет към небето се издига,

водата морска сол в кръвта налива.

Духът ми волно скита по планини и по морета,

по славни градове и мънички градчета.

Денем блянувам и мечтая,

нощем сън не влиза в мойта малка стая.

Аз съм дете на хоризонта, устремено към безкрая.

03.08.2017

Созопол

"Ела на ръба на скалата"

Ревю

Захвърлете всички безполезни четива и телефони,

оставете уморената душа тъгата с нови сили да прогони.

Ах, да можеха ръцете на крила да станат,

краката рибни перки да обхванат

и по вода и суша

този необятен свят в сърцето си да побера и сгуша.

*

Мълва за залив морски се шепнат по земята.

Той бил красиво втъкнат в планината.

Над него се простира синевата,

нему нощем светят и звездите и Луната.

Риболовни лодки

плуват из водите кротки.

Сякаш слушат от вълните

разказите на жреците

вселили дух във вълнолома на скалите.

Бризът гали сетивата и напомня нежни чувства,

ласка от парфюм разнася меката ти кожа

в уличката тясна, пуста.

Де да можеше да бъде вечно лято във това градче

на малцина толкоз истински познато.

01.08.2017

Дете

От там нататък историята сами си представете!

Красив измамник търси да откъсне чуждо цвете.

О, простете ми, че мислех, че е за добро,

отровен плод дари това дърво.

Невинната душица

поляга със главица,

в чужди нечии нозе,

утеха търси да съзре.

Но уви, утехата е по-далеч от тука.

Ей там, наднича през пролука до вратата

и лекичко подава си ръката.

Търси да поеме твоите длани,

мръсно поругани.

Кани те на танц за двама

без преднамереност и всякаква измама.

Низвергна те туй твое време

и тежко е туй бреме,

що младостта, уж чиста

се опитва да поеме.

Мисълта ми ще те грее,

любовта ми ще закриля твойто семе.

28.07.2017

Летен ден

Слънцето пронизва синевата,

огън вихри грива по земята.

Пясъкът безмилостно пламти,

ходилата морни се опитва да сломи.

Мъчително така се нижат нощ, последвана от адски ден.

Нравствено и поучително било духът ти да скимти сломен.

Мисълта в безсилие пред разума навежда тъжни мисли.

Неосъществеността на утрешния ден души душата чиста.

Опити напразни за последователен градеж

размива бързо огънят горещ.

Както свещ във мрака,

пламъчето кротко си пламти.

Така и мисълта простака

се опитва в чужда мисъл да внедри.

Елате, бури дъждоносни,

гръмотевици за чуждото око противни, зли.

Само вий във ада простодушен, възмездие от вас ще възцари.

Развейте вихрите въздушни,

наливайте студените води,

помитайте по пътя всичко недостойно плод по своя образ да плоди.

Довейте хладен разум, трезва мисъл на света на мислещите прокървен.

Развейте плитки, злободневни грижи, врагове на чакания ден.

13.07.2017

Тя

Бездушна плът е тръгнала на дълъг път.

На моралната си пустота тя денем робува,

макар че с външна красота тя нощем царува.

С празно лице и празно сърце тя жалко пасивна изглежда,

няма смисъл от любов без полъх надежда.

От пусто в празно преминава и своята душа ранява.

Спасете моята душа, докато спя, се давя.

Сънувам как едно балонче отлита

към далечна звезда неоткрита.

Умората се разпилява в тълпата

подритваща боклуци в краката.

18.06.2017

Когато

Кратки погледи с усмивка,

едва забележим и личен жест.

Допирът на ръката ти по моята кожа.

Чувството да галя косата ти, докато заспиваш.

Прибирането късно вечер с теб, да вървим забързани по улиците, в тъмното тайно държащи се за ръка.

Ароматът на парфюма върху кожата ти, преди да излезем.

Когато не сме предпазливи.

Когато обичам твоето тяло с всичките си сетива.

Когато изучавам извивките ти с върха на пръстите си.

Когато надничам в душата ти, стараещ се да не я притесня.

Когато гледаме филм на дивана, преплели тела под одеялото.

Когато се къпем заедно и горещата вода ни облива.

Когато сме с приятели и аз чувствам присъствието ти до мен.

Всичко е толкова глупаво.

Отново София през есента, заглеждам се замислено в светлините на града. Във въздуха се усеща носталгично щастие.

Полет

От небето всичко някак красиво изглежда.

Понякога то носи бяло-сива одежда

и следват сълзи,

и след тях се възражда надежда

изтъкана от слънчева прежда.

Сълзи, но не солени,

небето нехае за чужди мъки стаени.

Политам над сивите сгради,

над остри върхове и фалшиви прегради,

червени покриви и стари фасади.

Стигам синьото небе,

което в миг ми спомня на лазурно море

и плясък от размах на криле.

Това е само миг безтегловност,

частица пречиста духовност.

Очи, които зърнах за миг в безкрайния вик на морска сирена,

към брега устремена.

15.06.2017

Лудост

Тялото е изморено, но на ума не му се спи.

Разумът отново се опитва ред във мислите да нареди.

А лудостта във мен напира,

безумното си темпо не пести.

Енергията ми жизнена раздира, не ще да пощади.

Зная, всичко в мен от лудостта гори,

разпалва вътре огън, който пари и руши.

Язвителни егоисти са ядовете, що тая,

напоителни мазохисти са отровите в ума.

След всеки повод ревност -

всяка мисъл най-ужасна,

след всеки неполучен жест на нежност -

реакция безсилна и нещастна.

Зли демони от Острова на самотата

точат зъби за коварна отплата.

След всеки удар на съдбата

аз пак ще намирам път към светлината.

12.02.2018

Сън

В тишината на нощта ме стяга тягостна тъга.

Клепачите тежат и очите ми заспиват,

мислите в главата ярко се опиват.

Въздухът е някак носталгично лек,

търся те и мисля - не беше ли ти моят човек.

В съзнанието отеква тон нежен, любовен и мек,

сякаш няма да ми стигне и век,

век да намеря своя спасителен лек.

Тялото ми още тук е, но духа го няма,

духът витае там, що бяхме двама,

не това далеч не е любовна драма,

това е просто стих за заблудени двама,

това е стон на заблудената една душа.

Как да спра сам себе си да не руша?

12.03.2018