Денис Олегов
Денис Олегов е роден през 1998 г.. Автор е на сборника "Колелото на историята"(2017) и на стихосбирките -"Римодрасканици" (2014), "Раздвоението на една душа" (2014) и "Ледена жар" (2016). Негови творби са публикувани в различни сборници. Има награди от литературните конкурси "Солени ветрове" (2015), "Непознати улици" (2015), "Златен явор" (2016), "Млад поет - Костинброд" (2017, 2018), "Копнеж за растящо творчество" (2017), конкурс за поезия "Никола Вапцаров" (2018), "Небесни меридиани" (2018). Съосновател и първи председател на клуб "Отвъд кориците".
Разсъмване
От кладенци хладни на изтока
през кривите жизнени пътища,
почерпваме мъдрост от листите
и никнат цветята сред пълчища.
Загубени в утрешни писъци
на атомни залповни тътени,
ще търсим и молим за истини
във кошер, покварен от търтеи.
В стремежи на капки живачни
нетрайните гранки на младото
каляват очите, вторачени
в родилните болки на стадото.
Мъдрост
Във утрото прокрадва се искрица
през камък и засъхваща вода.
Сред житото се спускам и различен
пречиствам се във мътната река.
Към минали картини се отправям,
дарявайки ги с бляскава тъга.
Сбогувах се със спомена през рамо
и грешките си благо ще простя.
На пладне под комините на къщи
съзирах гладна, варварска война.
Преживят те. За къшей хляб насъщни
продават си и потните тела.
Кинжалите зарових и потеглих
към мисли за вселенска същина.
Сред тръните и плевелите бели
оставих си и черната съдба.
След лутане пристигнах, и на пътя
написа Той "начало", не "финал".
Когато погледът назад е мътен,
разбирам се. И май съм помъдрял.
Изход
I - Тръгване
Потните длани на робите
пуснаха плуга на мръкване.
Стъпили в пътя на болката
готвеха вечното тръгване.
Средните северни селяни
криеха срамени стъпките.
Крахове тучни на времето
давеха в блатото първите
младости, с мечове сечени,
губени в дядовци, внуци и
царствено гаснещи в речите
гинеха с вопли на скрупули.
Смъртните жертви на същите
вдигнаха поглед от мътното.
Носещи глинени кръстове
вдишаха. Викнаха: "Тръгваме"!
II - Извеждане
Потеглят кервани; семейства
изгарят свещени оазиси.
Обхождат пустини помагазни
миряни покорни с Мойсея.
Скитосва раята довчерашна
в капана засъхнал изпитва ги
съдбата, в сърцата проникнала
в борбата с властимащи грешници.
Стотици молитви провлачени
затихват, предали закрилата.
Остават в окови наивните,
безкръвно месия очакващи.
Търпяха безпътни, но ето го:
докосват вратата на изхода
към райски палати на изтока.
Прекрачват. Червено морето е.
III - Суша
Пустиня в пустинята. Суша и мор -
безтегловност. По задънени улици
пясъчните часовници стопяват
уморените вярвали, прекрачили прага.
Жертви на жега предават се
в terra incognita и слънцето
забира млечнобели изражения.
Притихнали тропици преливат
в неизвестни очертания
и далечната градина мираж е.
Пустиня в пустинята. Напява
с ослепели музиканти в
едноока композиция вятърът,
че няма тук изход, че всичко
напразно било е, а болката
по бръчките е преходна фаза.
Дрипава орда последва Го
в последна пътека...
IV - Синай
Заситени с хлебната манна
очакваха вкупом в подножието
да хвърли Създателят зара си,
копнежът да стане възможен и
Ханаан с копринени бляскове
да къпе изсъхнали торсове.
Но мъчни са дните им каменни
и тежки надеждите, морните.
Предълго забрави ги калните
Мойсея, привикнал към жезъла,
приседнал наравно със Яхве и
лишаващ гърба си от тежести.
Тълпата, безлична и немощна,
роптала бесвестните седмици,
направи си Бога (и с него ще
потърси и Изхода в ребуса)
от злато. Най-древните култове
зариват скрижали под епоса.
Десница, във ярост на хулите,
остави с напразни нелепости.
А изходът някъде близо бе,
но спряха смирени под месеца...
Природа, обикнала низости
остана в душите на клетници.
V - Епилог
Младите гинат в облачно време;
изхода стигат само на камък.
В скитане губят волите бавно
грешни и чужди ликове бледи.
Есенен повей. Звук на камбани.
Мирно в труда си страдаха роби.
В залеза черен те изнемогват,
хванали плуга с потните длани.
Как?
Кажете, богове на храма,
как във утре да повярвам?
Красив ли е животът,
щом минава под заводски
покриви и станове тъкачни
на мрачни помисли
и младости обречени?
Щом духът ни гине
в глъчка и разтуха
на неон,
рамкиран по програми
за години?
Умът заточен е в бетон -
панелена кутия с рамки криви,
изрязала картинни парадигми.
Изляти форми сме -
склуптури живи.
Как да вярва
камък на канона,
кога длетото
не би го пощадило?
Молитвите във мъртва зона
на умствения храм
в пробойни,
отекват...векове на мрак.
И питам вярата си:
Как
във утрешния ден да се спаси
душата на човек,
изтекла по реката на тъмата?
***
"Да търсят топлина, утеха
в снежните вертепи..."
- "Хиени", Георги Славов
Виелица. Могили,
заринати в забрава.
Издишали комини.
Загинала жарава.
Разруха и патрони.
Объркани пътеки,
завеждащи в гробове,
изчезнали вовеки.
Смекчените валежи
изсипват се отгоре
Разложени копнежи
в погребани неволи.
Дните на живота
Следва хода монотонен времето,
изтекло по стрелките на тлента.
Дните на живота ни са преходни
парчета от капана на скръбта.
Бяга бързо неразумен устремът,
преборил се по бойните поля.
Утрините, стегнати във пръстени,
закриват бледосини небеса.
Кротко спи и се разнищва вярата,
отекнала в канонения фалш.
Пладне е, със слънцето ще страдаме
под звуците на походния марш.
Разумът се попиля със ехото,
предал се във покой на вечерта.
Дните на живота ни са преходни
пътеки към всемира на смъртта.
Смъртта на птиците
От сенките на миналото утро
отлитат старческите спомени
към стъклено-пустинни проливи.
Повехли корени на буките
издъхват като вехти ронини.
Химерни мисли - цели и дела
отекват във чугунена дъга.
(Въздишка бедна на магнолиите)
Отронва се в гранитените почви
на разума кристалният ефир.
Угасва възвишеният всемир,
отдал душа на дни порочни.
Поличбен, гарванът на жицата,
(вестител на трагичната съдба)
възпява и последната зора,
възпява и смъртта на птиците.
Татарско момиче
Изящно татарско момиче,
поставено в клетката малка,
изплаква брилянти и жално
китарните струни разкъсват
душата в присвитите пръсти.
А времето май че изтича...
Изящно татарско момиче -
графитено-мраморна сянка.
Пречупва се морна осанка,
изисквала гръмки рапсодии
на хора гнетени, безволни.
А времето май че изтича...
Изящно татарско момиче -
заровено в почвата семе,
изтри те макетното време
на хорските кухи стандарти.
Затихват китарните партии
и времето май че изтече...
...Светът ни нелепо обрече
изящно татарско момиче.
Демос
Демос зрелища търси,
гдето болка цари
над закона.
А гнетът явява се норма
и слънцето тъне във мрак.
Бедний Спартак,
ранен от бездушника Краса
със сетните сили се моли
покаяната раса
да не спре да се бори
с властта на тирана.
Проклетата рана!
Посреща без смут
стадо гладиатори
и учи се Брут
как да предава,
как да продава,
как да усеща
кой утре ще бъде
радостен Цезар,
владелец на роби
и кой от ножа
умира погрешка.
Съхне кръвта
на демоса клет
в клетката страдащ,
заключен в ума си,
куц и сакат,
съгласен на всичко
за благодат.
Празно и тихо.
А смелите нека
загиват във битки.
Аргонавтика
Във пътя далечен Язон
потъпка металната воля.
Опразни сакралния трон,
живота си даде на кораб.
Раздират вълните скали,
отрова окапва във прах.
И слепи проглеждат в тъми,
предали заветния грях.
Колхида проклета отне
живеца безгрижен и глух.
Позлата в награда. Къде
приключва борбата му суха?
Палада закрива с ръка
героя в битка за слава.
А в залеза дебне съдба -
пътуваща мъртва жарава.
Компасът
Изгубен в зората компасът
посочи пътеката южна.
Изплете бесило от пясък
десница напукана, чужда.
Прокуден бродяга горчиво
морета поглъща - вселени.
Разкъсани капки чернило
изтичат в човешките вени.
Във време заключен стремежът
разяжда духовно начало.
Оплитат посоките в мрежи
мечтите във мисли нетленни.
Потъна забравен компасът,
изгубил заветното място.
Бразилия
На прага на времето
на метрополии и търговци
сред тръстика и кафе
се надига ощетена
третина от съсловие Трето,
водена от пълководци
на Свобода и Справедливост.
Керван оставени кости
в Ла Плата, Уругвай и Амазония
добива Златен закон
за кафевите роби.
Кафени барони въстават
да върнат изгубения
рай феодален.
Освободителите
плащат с главите си.
Революцията се превръща
във власт.
На границата между
старата империя и свободната
(ре)публика
робските лидери
превъртяха часовника назад.
