Теа Монева

Теа Монева е родена на 18.04.1994 г. в гр. Варна. Завършва Първа езикова гимназия в родния си град. Говори немски, английски и руски. Награждавана е и отличавана на много лирични конкурси. През 2018 г. става носител на приза за млада поетеса в Националния литературен конкурс "Мара Белчева". Публикувана е в сп. "Пламък", "Кула", "Кръстопът", LiterNet и CampusZeitung der LMU. За свои разкази е награждавана в конкурси като "Атанас Липчев" и "Лист".

1. част

липсваш ми повече от слънце

началото

оставяш прозореца отворен

и се спускаш по бръшляна

завил сградата с малките си листа

прекосяваш кръстовището

с червения светофар

като на забавен кадър

а мъже с вратовръзки чакат

зад клаксоните да разгледаш

пешеходците и стъпките им

по тротоарите

обикаляш всички площади

и питаш мравките

скрити между плочките

къде да намериш това

което трябва да бъде намерено

според редица важни книги

и кога да оставиш старите си дрехи

на човек без име

спираш се до галерия от лалета

а картина на Дали

те приближава

и ти подсказва часа

на предстоящата ни среща

през новия сезон

на едноименния ни филм

двете пресечни точки на града

сме ние и нашите мисли

за места с лодки по тях

обикаляш ме като растение

и се засяваш във мен

погледни нагоре

накъсала съм за теб памук в небето

.

с теб

ще ми се с теб

да се видим

от двете кръстовища

в нагънатите

краища на улицата.

да се съединим

между улуците

и техните птици

докато градът раздава

себе си на слънцето

и оставя дните да протрият

хубавите фасади

на сградите му

с теб сме множество

от много елементи

и където намерим точка

успяваме да прокараме линия

към друга точка.

така моментите

на нашето ежедневие

никога не са сами

различни сме

но не повече от плочките

на Александерплац

и Бебелплац.

архитектът на нашия град

ни е оставил в рисунките

на уличните художници

с шапки пред тях

и накъсани платна и палта зад тях

с теб не сме нищо особено

ежедневна история от жълт вестник

хвърлен пред стълбище

на висока сграда

но сме с теб и в теб

ти

представям си те с хиляди ръце

заплел се в корабните въжета

на всички океани

в които си

атомите ти представляват

колония от слънца и луни

и не знаят за това

тръгвам по коридорите ти

разпределени в края на лятото.

датите на изпопадалите месеци са ясни

днес отново е август, четиридесет и втори.

създадена съм, за да се връщам към теб

и улиците между къдриците ти.

ти си центърът на този град.

минавам през музеите му

и си записвам

няколко рецепти за безсмъртие

ако в друг живот

ти се наложи да си посока

ще си юг

посред живота

ако погледнеш

някъде в слънцето има хора

които са свързали пръсти

и бряг

построен върху лалета

от косите на момичета

там си и ти

изправен на сламка

най-светлият от всички

събрал себе си

в гъдулката на лятото

морският човек

светлината на деня ми

синият му поглед.

шумът по пода

стъпки на море.

без иглолистни дървета

твърде юли е в душата му.

глухарчета

подари ми той глухарчета

те ми разказаха

за несъществуването на ъглите.

и залез няма.

само утро е в ръцете му

из теб

влизам в стаята ти с пердета

от морета и луни

разхождам се между гънките

до светлините на планктона

дишам въздух във историите

за невидими хриле

гледам те как спиш

с коси от спомени за детство

заплел се в дъното

от незавършени лета и риби

и си тръгвам като сянка

влюбване

на покрива на града

ме посрещаш със

завивки от звезди

паметници от пясък

запомнят

всяка наша среща

затваряме очи, уши, устни

другият живот остава

някъде под нас

ледът от малкия площад

обгражда кладенеца със цветята

чайки крачат по тесните улици

крият се между любопитните къщи

чува се тихо потропване

на токчета или ключове

увити сме като венче един във друг

ти си се загубил в шала ми

аз по копчетата на черното палто

къщите се накланят към нас

зимата ни носи лято

топли го в средичката на снежна топка

2. част

животът в един орех

хората

1

намирам ги за хубави

как се качват със старото време

и шапки за слънце

докато вали дъжд

сядат до мен в трамвая

и се стичат по релсите

обикалят града

уморените им кожи

помнят винаги часа

както и точките в очите им

2

затварят деня

в пълните ресторанти

следят как птиците се отпускат

по уличните фенери

и заедно с пешеходните пътеки

остават сами по света

внимават да остаряват само вечер

когато е тъмно

и никой не може да види

3

будят се деца

и отново скачат в трамвая

"едно време, когато..."

започва приказката

записвам си я върху билета

на това еднопосочно пътуване

разделям небето от смисъла

в крилете на многотонния самолет

4

пеят ли птиците за лято

или само си мисля, че ги чувам

трамваят слиза от релсите

за да раздаде останалото

от историите им

и ето пак тази нощ

и онова същото остаряване

5

усмихвам се срещу слънцето

и водя живота пред себе си

чайникът сутрин ми напомня

че има още билет за мен

художникът

преди години

някой те е нарисувал с молив

още преди да знаеш

че можеш да бъдеш нарисуван

и сега си обитател на Мариенхоф

опитваш се да бъдеш художник

имаш в погледа си всичко

четка, платно, сламена шапка

дори надежда

да не те изтрият твърде скоро

еднодневки

пораснах, а все още прибирам еднодневките в бутилки

после плача и ги пускам, за да доживеят нощта.

сутрин намирам малките им трупове до прозореца

крия се в косите си, свивам колене и се уверявам,

че ме лъжат и очите, и думите на хората

дори мишка пред котка би показала повече смелост.

записвам си, че виновни са бездарните болници,

както и суетата по некролозите на този обречен град.

имам плашлив спомен как ми обещават да съм вечна,

а после изгрева и виковете на всички тези объркани лица,

те никога не спират. и тогава, и сега

целият свят ме побърква с удобното си безсмислие.

искам утре пак да съществуваме

поне точно толкова колкото и днес.

кръгът се оформя около мен

като спомен от кухнята на мама.

и като дете обичах да живея в илюзия

и да си затварям очите,

но не завинаги

деветдесет

баба с големите кръгли очила

уморените сиви устни

сбръчканата бяла кожа на жълти петна

и все още тънката талия

е седнала на дървеното столче

скръстила е нежно крака

точно като някоя невинна мома

и се е загубила в старата дебела книга

с измачкани бели корици и жълти страници.

дръпнатите пердета

едва допускат през прозореца

последния слънчев лъч.

влизам през скърцащата дървена врата

извиквам добър ден

изчаквам отговор от нея

и нищо.

влизам

извиквам

изчаквам

и нищо.

тишината успокоява кръвта ми

и просто наблюдавам отстрани

целия покой на старостта

моля се тихо на нещо или някого

и аз не знам точно на кого или какво

да остави баба още сред нас.

докосвам я с треперещи пръсти по плетеното елече

викам по-силно, все едно пред цяла тълпа

припомням ? коя съм

кой набор е моят баща.

тя се радва без зъби

подава ми едни пет лева

(от месеци заделени специално за мен)

пита ме, шепнейки,

че да не би случайно да чуе някой

дали имам момче да обичам,

дали ми харесвало там в Германията.

баба ми разказва все същите истории:

как била завършила само четвърто отделение

как е помагала на нивата на баща си

как на деветнадесет е била дете с деца

колко мъка е бил животът ?

как се молела от години всяка вечер на Бога

да си отива вече.

излизам

извиквам

изчаквам

и нищо