Мария Георгиева

Казвам се Мария Георгиева на 21 години. Студентка съм в Бургас със специалност компютърни системи и технологии. Живея, работя и уча в Бургас, но съм от Сливен. В свободното си време обичам да пиша и да изразявам това което чувствам в стихове.

Странно е.

Как можеш да обичаш някого въпреки болката която ти е причинил.

Странно е.

Как до вчера си бил щастлив а днес не знаеш дали си жив.

Странно е.

И боли.

Боли да те предадат.

Да те захвърлят, като боклук.

Да ти разбият сърцето.

Да ти унищожат представите.

Да те съсипят.

Да те изравнят със земята.

Да те стъпчат като тревата.

Да разбият доверието и сърцето ти на парчета.

Да съберат всички парчета и да ги разпръснат.

А ти да търсиш.

Себе си

Доверието си

Сърцето си

И да не успяваш

Да не намираш

Нито себе си

Нито живота си

Иска ти се

Да намериш път

Утеха

Успокоение

Искаш

Да избягаш

Да се скриеш

Да изчезнеш

От света

От себе си

От приятелите си

От семейството си

Без да осъзнаваш

Че никога няма да намериш себе си

Доверието си

Сърцето си

Живота си

КРИЕЙКИ СЕ....

Мислих(ме) си го отдавна.

Все не ни достигаше смелост да си го кажем.

Реших(ме) да е на три.

1

2

3

Аз: Ще се омъжиш ли за мен?

Тя: Искам да се разделим.

И двамата сме мислили да направим голяма крачка

В различни посоки.

Ирония

Докато аз се молих да излезеш от болницата,

Мамо

Ти си ме гледала отгоре и си се молила,

Да те прежаля.

Един ден случайно уж на шега съвсем невинно в ума ми изкочи въпроса: "Ами аз как ще се почувствам?"

Съвсем случайно тогава разбрах, че не те обичам вече,

Защото обикнах себе си.

Стоп

Стоп. Връщам лентата. 2,3,5 месеца назад. 2 години по рано. Първата целувка, първата прегръдка, първия скандал, първите сълзи. Първото "не ме търси, не искам да те виждам". Старт. 2 години по късно.

Тук съм.

Няма те.

Не съжалявам.

Смърт

Знаех си че без теб трябва някак си да продължа. Опитвах да се смея но вътрешно изпитвах страшна болка и тъга. С времето не спрях за теб да мисля, с разлика една. За теб мислих както за родната ми майка. А тя е мъртва както знаеш. И теб погребах те, изплаках те и продължих. Но майка ми остава жива вътре в мене,а ти единствено в този стих.

Когато бяхме заедно все ме питаше: " Кога ще свърши тази мъка, кога ще сме щастливи? "

Предполагам, когато се разделихме получи отговора.

КрайбеЗкрай

Когато те изгубих всичко в мене спря.

Не знам как оцелях 13 дена само на цигари и вода.

С тебе бях в бездънна яма.

Без тебе стигнах дъното и почнах да копая.

Ти оказа се така незабравима. А знаех си че трябваше да те прежаля.

Болката ми беше толкова голяма, че ден и нощ си казвах "това е края, изход няма"

Ад и Рай съществуват и те са място на земята. Рай са двете ти очи, Ад е щом ги няма.

На майка ми

Не мога времето да върна.

Не мога пак да те прегърна.

Очите твои топли превърнаха се в плоча.

Понякога прегръщам я и я целувам.

Понякога задавам ? въпроси.

Понякога я удрям и крещя ?, надявайки се болката да спре.

Понякога с нея аз мечтая, понякога превръщам се в дете.

О, мила мамо, защо налага ми се да забравя тази дума?

Защо аз виждам те на снимки само, защо си тъй недостижима?

Но всичко свършва в този миг ужасен, очите бърша, ставам и си тръгвам.

Ти даде ми урок прекрасен.

Ти даде ми безкрайна сила.

И всяка трудност в живота приемай с насмешка.

Нямаш сто живота, за да мислиш постоянно, че си в грешка.

Родил си се на този свят с плач - иди си с усмивка.

Когато ти е трудно.

Когато те боли. Недей да падаш духом, а силен остани.

Когато всичко в теб крещи: "В себе си се затвори"

Излез навън, усмихни се и напред продължи.

Живей спонтанно, живей на воля, живей на макс.

Качи се на колата и карай с пълна газ.

И когато до внуците си седнеш грохнал от умора.

Да си способен да им кажеш: "Аз живях, за бога!"

Един ден случайно уж на шега съвсем невинно в ума ми изкочи въпроса: "Ами аз как ще се почувствам?"

Съвсем случайно тогава разбрах, че не те обичам вече,

Защото обикнах себе си.

 

На майка ми

Не мога времето да върна.

Не мога пак да те прегърна.

Очите твои топли превърнаха се в плоча.

Понякога прегръщам я и я целувам.

Понякога задавам ? въпроси.

Понякога я удрям и крещя ?, надявайки се болката да спре.

Понякога с нея аз мечтая, понякога превръщам се в дете.

О, мила мамо, защо налага ми се да забравя тази дума?

Защо аз виждам те на снимки само, защо си тъй недостижима?

Но всичко свършва в този миг ужасен, очите бърша, ставам и си тръгвам.

Ти даде ми урок прекрасен.

Ти даде ми безкрайна сила.