Реклама
https://m.bgdnes.bg/novini/article/7345894 www.bgdnes.bg

Кристина Ясенова

Кристина Ангелова Ясенова е от град Неделино. Родена в Смолян през 26-ти декември 1999. На 15.01.2018 заема първо място в раздел "Поезия" в Националния литературен конкурс "И ти си в мене, родино моя", организиран в община Чирпан по случай 140 години от рождението на Пейо Яворов. 10.04.2018 получава отлична оценка в Четвъртия национален ученически конкурс за есе на тема " Чуждите празници в българската култура- необходимост или подражание" и е удостоена с почетна грамота от катедра ",Етнология" на Философско-историческия факултет в Пловдивския университет ,,Паисий Хилендарски". Има и редица други литературни награди

1. Навсякъде

Щом думите капят по въздуха мрачно

и в локви се давят дъгите ни,

а злобата дъвче сърцата ни алчно

и жадно сгъстява мъглите им.

Щом устните свършат смеха си, замръзват.

Сълзите се скриват с валежите

и без причина животите бързат

в увиснали лепкави мрежи.

Щом тъжни очи пак заспиват спокойно,

сърцето крещящо сънува,

неправдата се ухилва доволно,

че винаги ще съществува.

Щом всичко изглежда безбожно ужасно,

а адът се скрива под покриви

за теб ще открия отново прекрасното,

дори да се крие във локвите.

2.Когато се срутим

Свода тихо проронва сълзи от кристал

и блести от гняв като зеници.

После слънце оглежда се в локва от кал

и се свалят по две ръкавицил

Хвърлят сърпове острите жълти луни

да се вружат в бледи океани.

И един поглед даже не се подслони

по най-тъмните пурпурни рани.

Горите отново безкрайно шептят

като викове своите тайни,

А сърцата на хората... Те просто спят,

а горите си шепнат безкрайно.

Сутринта от умората всичко мълчи,

сухо стене по мъки нечути

и те всички...Всички ни чуват почти

чак тогава, когато се срутим.

3.Докато си тук

Залезът забели по човешки

свойте пъстри есенни очи

и заля с нощта си всяка грешка,

дето мелодично да горчи.

А звездите бавно се оглеждат

в приказните ни до гроб сърца

да изровят мъничко надежда.

Ех, поне една, поне една...

И светът отново е вълшебен,

скъсан от милионите лъжи

Но, уви, дори и с два-три шева

няма много болка да личи.

Търся в детски приказки вселените

Без излишни, гръмки думи. Тук

знам, че в приказките на големите

не остана къшче весел звук.

Аз живея с всеки дъх на вятъра

с вечни и безкрайни светове.

Докато косата си отмяташ,

докато се смееш...съм добре.

4.Учим се

Отговорът не е и решение.

Отговорът е увисващ екот.

Здрави да са всички прегрешения,

от които става ни по-леко.

Отговорът само смила истини.

Той е тежък и е непотребен,

от отговори вече ни е писнало.

Колкото по-леден, по е верен.

Отговор не искам драги зрителю,

на въпросите по сплетен казус.

Здрави да са винаги съдбите ни.

Живи да сме, за да ги прегазим.

Няма да поправям грозно всичкото,

дето съм изписал по живота си.

Ще оставя сбърканата птичка

да хвърчи по небосвода кротък.

Здрави да са всички болни критики.

Здрави да сме за да ги получим.

Родени сме с инстинкта за политане,

останалото-цял живот се учи.

5....но имам всичко

Аз нямам броня да се защитя

от долните и низките нападки,

дори не искам. Няма да крещя,

защото тишините са най-сладки.

Нападайте! Нападайте това,

което струва ви се, че е грешка.

Сипете огън, жупелни слова

и всяка дума нека е по-тежка!

Аз нямам крепостни стени и бастион,

а имам нож-пазител във гърба си!

Не ми е нужна армия и трон,

не искам щастието да ме търси.

Аз знам, че колелото се върти.

Аз знам, че и нещата се променят.

Не искам куп изпълнени мечти.

Стига вечно в мене да живеят.

Не искам блясък, кич и пасторал,

не искам отлежало скъпо вино,

а после приказка, изящен бал

прожектори в лилаво или синьо.

Аз искам само поглед като дом,

залепващ куп парченца на сърцето

и слънце, свиващо се в небосклон,

калинка, литваща си от кутрето ми.

Аз искам да лежа върху трева,

скърцаща под мен като пружина

и щом си имам късче от това,

всичко на света ще знам, че имам.

6.Нашият свят

Щом светът до тъкан охладнее

и забликат залезите все по-тъжни,

а сърцата ни отричат да запеят

като птички с вързано краче в окръжност.

Щом по изгрев полетът ни е отречен

и нощта заравя поглед във очите ни,

а в душите ни болезнено пелтечи

зимен глас, мълчейки за обичане.

Щом светът ни се побира в двете пръстчета

на детенце хванало луната с тях,

щом от всяка вечност ни остава късче,

от което губи почва всеки мрачен страх.

Щом до тъмно по звездите се мечтаят приказки

в рамки на разсеяно благоразумие

и целувката между стрелките става стих,

плаващ през дъждовен танц безумно.

Щом ще е така, напук на всичките

зъзнещи вселени във сърцата ни,

ще развържа през усмивка сляпа, птичката,

вярваща във тях и в чудесата им.

Само да те виждам като щастието

с топъл глас, мълчащо за обичане

и светът ми ще спои отново частите си...

Ще бъде наш. Такъв го искам всичкият!

7.Светът продължи да обича

Очите му преглъщаха небесния пожар

а вятърът бушуваше по-силен,

през своята стихия разпилял

листа, цветя и стръкчета босилек.

Не струваше и пукната звезда

това небе, заспало с черни рани,

които някой без сърце раздал...

Не струва то и пукнато желание.

А всяка крачка връща го назад,

където е посрещал и изпращал

и този свят, този побъркан свят,

който в календарите му дращи.

Издигаше в сърцето си стени

с наивната нелепост и прозрачност

да стават дом, ухаещ на жасмин,

където най-уютно ще е мрачното.

Зазида той очите си в калта,

а любовта му се превърна в поза.

Допъпли зима с кърпени палта

кристален лед и куп фалшиви рози.

Довлече пролет, сляпа като трън

и крехък сън на плачещи кокичета,

родиха песен за света безмълвен,

който и без него пак обичаше!

8.Шия си свят

Шия си свят от надежди.

Малко е моята прежда,

но пък на мене ми стига-

дълга е няколко мига,

няколко свята, но кратки,

няколко малки загадки,

няколко погледа тъжни,

впити в щастлива окръжност.

Шия си свят от усмивки

като уютни завивки,

дето в студа те прегръщат.

Без тях все не е същото.

Шия си свят за да зная

колко вселени мечтая.

Шия си свят, за да имаш

миг, в който да се прибираш.

9. Най-важното

Най-важното остава ненаучено,

а после слънчев гъдел под клепачите.

Случилото вече се е случило.

Някои се смеят, други-плачат.

Хубаво е как приижда времето.

Вълни с усмивки в облачни недели...

И какво щом нещо ни отнеме то?

Какво щом не оцеляват вече смелите?

Страх ни е да кажем очевидното,

закопавайки се в нови роли,

а светът ни и по пода в киното-

смачкан и не ще да ни говори.

След това пак гъдел под клепачите

сякаш нищичко не съществува.

Странно, много странно е обаче

май светът поне нищо си струва!

10. Приказен свят

Пропука се съсухрената есен

с тъжни и попарени клишета,

а светът ни стана малко тесен

в дрехите на седемте джуджета.

Бавно се прозява зъл ноември-

мрачната прелюдия към времето,

дето все разрошено отмерва се

и пречупи всичките ни гребени.

Кой ще легне, кой ще спи в леглото?

Гледай колко малко е и тясно.

Пламъкът в огнището е кротък

и навярно скоро ще угасне.

Слънцето залязва с жлъчен налеп

и потъва в жаден пламък всичко.

Колко ли сърца са днес заспали

без храната в своята паничка?

А очите плачат, замижават

и с солен печат ще се затворят.

В умаляла тъничка пижама

цветни сънища ще проговорят.

Пак мечтите ще възтържествуват.

Може и да станат вече истински,

а реалността ще си купува

сборник с техните вълшебни приказки.

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама