Реклама
https://m.bgdnes.bg/bulgaria/article/8862674 www.bgdnes.bg

Градът на истината, държавата на лъжите Палатковите лагери не постигнаха нищо за три десетилетия

Надя Панкова

Сякаш живеем в някакъв калейдоскоп. Проблемът в нашия е, че накъдето и да го въртим, виждаме едни и същи картини. Още от 1990 година. Та до днес.
Поредният опит на протестиращите да са оригинални, бе преди броени дни на "Орлов мост" - тази ключова точка, без която сякаш протест у нас няма как да се случи. Опънаха палатки, паркираха колелета, намятаха шалтета и спални чували. Същото направиха и техни съмишленици пред президентството - място, прочуто още от зората на демокрацията с палатковите си протести. Разбира се, и двете фракции блокираха движението и разпарчетосаха маршрута на градския транспорт. И докато през 1990 година цялата нация гледаше с надежда за бъдещето и не мрънкаше срещу протестиращите на палатки срещу Петър Младенов, в така наречения "Град на истината", този път недоволните отнесоха такива изрази по свой адрес от останалите столичани, че съперничеха на изказа на премиера Бойко Борисов, когато не знае, че го записват. Нали, сещате се, няма да ги повтаряме...
Защото не само те, но и историята се повтаря, а накрая излиза, че не протестиращите с палатките, а едни други я пишат зад гърбовете им и става каквото искат да стане "другарите". През 1990 година думите на Петър Младенов "нека танковете да дойдат", изкараха на палатки пред президентството хиляди студенти, дисиденти и обикновени хора, все още вярващи, че нещо зависи от тях. Някои гладуваха с дни, други скандираха до прегракване, но накрая действително постигнаха целта си - Младенов подаде оставка. Имаше мълчаливи бдения, махнаха дори гроба на Васил Коларов на гърба на мавзолея, после и самия мавзолей, но махането на комунистическите хоругви не махна останките на самия комунизъм, вкоренени дълбоко и жестоко в онези, които уж идваха да го изкоренят. И затова и палатките останаха.
Гладът също. Никой няма да забрави стачката на 39-имата през 1991 г., защото не бяха обикновени, а депутати. Те, нали, до ден-днешен, сякаш са някакви извънземни за голяма част от нацията. Вероятно заради извънземния си стандарт на живот. Тогава 39 депутати остро скочиха срещу новата Конституция, която по никакъв начин не се и опитва да елиминира вкоренените дълбоко комунистически приоми, нито да даде възможност за наказания за престъпленията по време на режима. Възмущението е огромно. Новата Конституция дори е наречена "ДертЛиловска конституция" заради съмненията, че Петър Дертлиев е предал дясната идея, но останал в парламента и Александър Лилов, тогава шеф на БСП. Съешени заедно от протестиращите и гладуващи демонстративно депутати в една грозна симбиоза. Палатковият лагер на 39-имата начело със Стефан Савов, успява да стопира мераците на БСП, но и разцепва окончателно дясното. Тогава гладуващите не го осъзнават, защото палатковият им лагер, към който се присъединяват още хиляди, успява да накара президентът Желю Желев да насрочи избори на 16 юли 1991 г. Е, отхвърля идеята за референдум за новата Конституция. Последиците ги носим и днес. Отново с палатки на рамо. Които през 1997 година се превърнаха в цели барикади. Студентите с черните си дълги палта бяха емблема на недоволството, започнало с дупнишките барикади и завършило със спасяването на живота на премиера Николай Добрев. Защото ако тогава бе съставено второ правителство с мандат на БСП, той щеше да бъде убит от народа. И това не е шега. Спаси го решението му на 4 февруари 1997 година точно 18.47 ч. да върне мандата и да бъдат насрочени нови избори.
През идните десетилетия нямаше много опити да се организират протести с палатки, барикади и тента-недоволства. Разбира се, след 39-имата депутати, като контрапункт сякаш, на палатка реши през 2008 г. да протестира и лидерът на "Атака" Волен Сидеров. Защо? Сега ще научите. Разбира се, отношението на Сидеров към депутатите му няколко мандата поред имаше един и същи ефект - групата му в парламента се разцепваше, депутатите му бягаха и ставаха или независими, или придатъци към други партии според договорката. Пиарите на групите му в събранието не знаеха дали ще осъмнат на работа, тъй като в края на мандатите Волен се движеше на ръба на изискуемия брой депутати за ПГ. Затова и напускаше демонстративно парламента. Всеки път, като се виждаше края на мандата и на групата му. Същото направи и през 2008 г., като обяви като мотив искането на оставката на президента Георги Пъравнов. И реши да организира протест с кемпер и палатки под прозорците на "Дондуков" 2. По съвместителство, сградата се дели и с министерство на образованието. За да е по-атрактивен, лидерът на "Атака" освен с палатка, инсталира на протеста си и мощна аудио-уредба, от която ден и нощ пускаше музика от Вагнер. Тогавашният просветен министър Даниел Вълчев се жалеше, че не може да си отвори прозореца на кабинета и се души сред ламперията в летните жеги. Първановият съветник Николай Колев се оплака лично на кмета Бойко Борисов, който разрешил протеста, тъй като държавният глава не можел да издържа вече на натиска на ариите. Заради хокането от кмета Борисов, лидерът на "Атака" не само не намали звука, но и скочи на сегашния премиер с въпроса дали е "опозиционер или инструмент в ръцете на БСП". Разбира се, след известно време и явно на тишина, в пристъп на свише откровение, президентът Първанов се светнал, че няма как палатката и уредбата на Сидеров да се захранват с ток от въздуха. И установил, че лидерът на "Атака" се вързал незаконно за тока от личното му президентство. Сагата с палатковия лагер на Волен приключи в момента, в който държавният глава му резна шалтера.
Следващите няколко години минаха безпалатно за властта, но през 2013 г. премиерът Пламен Орешарски бе поредният, пред чиято институция бяха опънати тенти. Заради шашкъниите, които успя да натвори само с едно предложение за шеф на ДАНС, кабинетът му бе атакуван цяла година от протести, шествия, гняв и доказателство, че нищо, ама нищо не е мръднало в държавата от 1990 г. Тогава формацията #ДАНСwithme опъна палатков лагер пред парламента, а понеже Орешарски познаваше само задните входове и изходи на сградите, сега политическия живот го гледа само в гръб.
Премиерът Бойко Борисов, който с доволство зае овакантения стол на Орешарски, си помисли, че на него подобни неща няма да му се случат. Но му се случиха, та чак го разгневиха, че му "викат под прозорците", не можел той да понася това. Медицински сестри и майки на деца с увреждания организираха палаткови лагери и устояха на атаките много повече, отколкото доста техни предшественици, решили да недоволстват под открито небе. Премиерът ту ги приемаше, ту обявяваше, че Мая Манолова стои зад недоволствата и се се ядосваше, но накрая прие тезите им. И докато уж нещата вървяха благополучно - исканията на "Системата ни убива" се удовлетвориха, нови палатки изникнаха на жълтите павета. Този път срещу президента Румен Радев. Да, след Петър Младенов, държавният глава, издигнат от същата онази партия, получи своята доза палатково недоволство. С дни пред гвардейците на Радев десетки "къмпингари" искаха оставката на президента, тъй като държавният глава започна да се държи не токлова като президент, а повече като провокатор и раздразни феновете на Бойко Борисов. И някак всичко се завъртя отново, като в един калейдоскоп, защото изведнъж палатките срещу Радев прерастнаха в онова, за което разказваме в началото - палатки срещу Борисов, блокажи, скандирания и искане на оставки. Защо? Защото политиката у нас не научи най-важния си урок - не може да правиш едно и също нещо, и да очакваш различен резултат. И калейдоскопът се завъртя отново. От политиците, но и от нас зависи дали като сме започнали с "Градът на истината", ще завършим с нея или с "Държавата на лъжите".

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама