Надежда Мирчева, жестомимичен преводач: Бях в шок от наградата "Мъж на годината"

Заставайки до ген. Мутафчийски и щаба, станахме видими за обществото 

КОЯ Е ТЯ

Надежда Мирчева е жестомимичен преводач, автор и продуцент в БНТ. Редактор на новини за хора с увреден слух, отличена заедно с колегите си преводачи Бонка Саздова и Камелия Ангелова с почетна награда "Мъж на годината" на Дарик радио именно заради популяризирането на проблемите на хората с увреждания. Какво е дама да спечели награда за мъж, как пандемията се отразява на работата и дали е помогнала за хората с недъзи, Надежда разказа за "България Днес".

Надя Панкова

- Г-жо Мирчева, с вашите колеги Камелия Ангелова и Бонка Саздова спечелихте наградата "Мъж на годината" за жестомимичен превод. Как реагира една дама, която получи подобна титла?

- Всъщност бяхме шокирани! Да, казвала съм и преди, че нашата професия изисква доста мъжество, но реално и трите бяхме в шок, че получихме "Мъж на годината" като почетна награда. Шокирани бяхме и че сме номинирани в подобна класация. Понеже рядко влизаме в полезрението на обектива, бяхме всъщност много поласкани и приятно изненадани. Защото за нас това е ежедневие, ние сме го приели като нещо съвсем нормално - това е работата ни в полза на хората с увреден слух. Явно покрай пандемията трудът ни стана видим, заставайки до ген. Мутафчийски и други личности, станахме видими и за обществото.

- Изглежда няма много ваши колеги от силния пол, поне не ги виждаме на екрана.

- Не, имаме и такива колеги, но те се появяват по-спорадично.

- На пандемията ли трябва да благодарите, че хората с увреден слух влязоха в полезрението на властите и дори се прие специален закон за жестомимичния език?

- Да, това са ползите, които тази пандемия донесе! За пръв път в историята цялото Народно събрание гласува и прие единодушно този закон за жестомимичния език. Това прави хората равноправни, като всички други. Мисля и, че битката за този закон е над десетгодишна - в тази посока глухите активисти копаят и действат от години, това е съвпадение с момента на пандемията. Защото ми се иска да вярвам, че тази кауза - хората с увреден слух, обедини всички без значение от партията, която представляват. И без значение, че един преводач е в тази или конкурентна медия. Това даде равен достъп до информация, ние чуващите не си даваме сметка колко много имаме! Случвало ми се е да ми се понижи нивото на чуваемост, след като изкарах коронавируса. Беше толкова трудно да съществувам и работя, че се чудя как хората, с които работя, понасят психически да нямат постоянно информация, да питат всеки кой какво казва, молят да им се преведе!

- Как решихте да се занимавате с това?

- Аз съм чуващ човек и за разлика от колеги не идвам от семейство, в което има слухови проблеми. Аз кандидатствах журналистика, но бях приета за слухово-речева рехабилитация. Разбира се, влязох с идеята, че първата година ще съм там, а след това ще се прехвърля в желаната специалност с високи оценки. Но в курса ми имаше три момичета с увреден слух, постоянно общувахме заедно и се влюбих в тази професия! И затова реших въпреки високите оценки да си завърша рехабилитацията. Години наред бях рехабилитатор, работила съм с деца с увреден слух и няколко години по-късно спечелих и конкурс за водещ в БНТ на специализирано предаване. Някак се срещнаха двете неща - журналистиката и да съм преводач.

- Пандемията откри хората с увреден слух за останалите. Но продължава ли да се шири предразсъдъкът, че хората с недъзи трябва да стоят извън обществото?

- Да, едно време проблемът се слагаше в чекмеджето, правехме се, че няма хора с такива недъзи. Но в последните години се появиха много активни хора, неправителствени организации, започнаха да говорят, че ако си в неравностойно положение, това не те прави различен. И не застрахова теб, че няма това да ти се случи. Било по рождение, било през годините придобито като недъг, то не те прави по-различен от другите. Говоренето за уврежданията и проблемите на хората - които са напълно равноправни с нас, помогна обществото да започне да приема повече тези хора. Дори в предаването "Светът на жестовете", целта ни е да намираме хора с някакви увреждания, но които по нищо не отстъпват на другите!

- С кой тип хора се работи по-трудно - с придобилите недъга или с родилите се с него?

- Има понятие, наречено глуха култура. Това е непознато за чуващите хора, тя включва едни малко по-различни и разчупени погледи върху ситуации за живота. Потомствените глухи са много по-освободени от чуващите хора, сред тях се говори без проблем за състоянието им, те са горди, че са глухи, и държат да бъдат наричани такива. Нямат проблем, че не чуват. Хората, които по-късно са оглушали, те, бъдейки от другата страна, някак си са много загубени, лутащи се. Те са между двата свята, те се лутат и оценяват какво са загубили. Това е различен тип култура. Това са два различни свята. Когато изведнъж изгубиш слуха си, това води неминуемо до психологически проблем, дали ще криеш апаратчето под косата, или ще решиш, че ще говориш за този проблем открито, да си посланик на тази тема. Всеки реагира различно.

- Какво имате предвид, че глухите са по-освободени като поведение?

- Ние чуващите хора трябва да знаем, че глухите нямат проблем да говорят за всякакви теми - външният вид се коментира без сърдене помежду им. Говорят помежду си свободно кой е напълнял, кой как изглежда. Те ходят на дискотеки, колкото и да е странно за нас, и се забавляват много повече от нас. Нямат нужда от чаша вино, за да им паднат задръжките, те са щастливи и свободни. От тях има много какво да научим!