Легендарният алпинист Дойчин Василев: "С примка на шията" бе щурмът на Христо Проданов към Еверест

В София ни посрещна море от хора, цяла България се вълнуваше от експедицията през 1984 г.

Дойчин Василев е легендарен наш алпинист, участник в българската експедиция до Еверест от 1984 г. Ръководството е възложено на Аврам Аврамов.

Най-високият връх в света е изкачен най-напред от Христо Проданов на 20 април 1984 г., но той загива по пътя обратно. След това до върха стигат Методи Савов и Иван Вълчев (8 май), Кирил Досков и Николай Петков (9 май).

Специално за читателите на "България Днес" Дойчин Василев се връща към спомените си отпреди 40 години с изключително интересни подробности за драматичните моменти в подножието на върха.

- Г-н Василев, връщайки се 40 години назад, към експедицията за изкачване на Еверест през 1984 г., колко бързо изминаха за вас тези десетилетия?

- Много бързо! Аз самият съм изненадан... Но вероятно при всяко човешко същество е така и към края на живота всичко около теб сякаш се забързва. Към следващия живот.

- От дистанцията на времето какви чувства напират във вас със спомените за похода към най-високия връх в света?

- Експедицията на един живот! Всички български алпинисти тогава мечтаехме да се изкачим на Еверест, покрива на света. Подготвяхме се година и половина за Еверест, правихме лагери в нашите планини. Имахме силен отбор от алпинисти, наричам го дриймтим на нашето време. Една от последните големи експедиции, правени в класическия стил в Непал. От Катманду до базовия лагер три седмици ходене по планини, долини, реки.

- Но скоро след това започват и проблемите, какво се случи?

- Организацията не беше достатъчно добра и нямахме нужния тактически план. Палатките не ги вкопавахме. Слагаха се като на Слънчев бряг, носеше ги вятърът.

А преди това югославски алпинисти ни бяха показали филм за своето изкачване на Еверест и ни предупредиха: "Без вкопаване няма да видите върха". Направихме много силно изкачване, но без завръщане. Христо Проданов загина. Като се има предвид маршрутът, по който се изкачи, беше пределно ясно, че после не може да слезе.

- Но защо тогава Христо Проданов го направи?

- Искаше да бъде пръв. Да се качи без кислород, без друг българин до себе си. Тръгна с един шерп... Христо много силно искаше да бъде пръв във всичко... Още в София предупредих Андрей Луканов, който следеше за организацията. Казах му, че сме много силен отбор, но въпросът е как ще се използва този потенциал за едно изкачване на Христо Проданов или за една отборна победа и всички да отидат на върха. С ръководителя на експедицията Аврам Аврамов разменихме много остри реплики. Три дни преди да загине Христо, аз предупредих Аврамов, че Проданов отива на смърт. Отговорът беше: "Аз това го знам, друго нещо да ми кажеш?". И допълни: "Аз знам, че Проданов ще се изкачи, но не знам дали ще слезе". Едно самопризнание. което е малко цинично. Да знаеш за такъв риск и въпреки това да го допуснеш...

- Това е доста необичайна ситуация, касае се за човешки живот, а не за игра...

- Наричам щурма на Христо към Еверест "изкачване с примка на шията". Понякога се чудя какво щеше да стане, ако го бяхме намерили на 8500 метра полужив? Седем-осем души трябваше да го сваляме по един крайно опасен, необезопасен маршрут. Това можеше да означава още трупове. Ако искаме да правим българско гробище там, е едно, но не беше това целта.

- Когато се прибрахте в София, как бяхте посрещнати?

- Посрещна ни море от хора на аерогарата. Почти се разплаках. Не можех да опиша тази любов, това преклонение към нас от тази тежка експедиция. Цяла България се вълнуваше. Получавахме пощенски картички, бяха ни осигурени всякакви условия... Но не се получи както трябва.

- Изглежда, това е кървав успех и платената цена беше прекалено висока...

- Изкачване без завръщане не струва нищо. Но ние в България си го украсихме, стана героично. Христо беше добър алпинист, но не трябваше да бъде в национална експедиция, а в самостоятелна. Едно е да си сам, а съвсем друго да са въвлечени още десетина души. Изкачването на Христо си беше танц със смъртта

- Вие все пак се качвате на Еверест, разкажете ни за този момент?

- Изкачих се на Еверест на 20 май 1997 г. Това беше тежка година за България, след прословутата Виденова зима и хиперинфлацията. Не знаех в каква България ще се върна, когато се прибера. Но когато изкачих върха, се обадих по сателитния телефон на сестра ми. Думите ми бяха: Посвещавам това на всички българи. България е жива ще пребъде! Това бяха моите думи.

- Как виждате България след десет години?

- Понякога животът предлага дори по-трудни решения от тези, които трябва да се взимат в планината. България няма да се оправи скоро. Когато през 1989 г. станаха промените, се говореше, че след пет години преходът ще е приключил. А вече минаха повече от три десетилетия. За съжаление, страната ни не успя да повтори подема, който имаме веднага след Освобождението от турско робство. Тогава успяваме да си извоюваме прилично място в Европа въпреки трудностите, през които минаваме. Но сега, за съжаление, не е така.