Златина Дончева и Иван Джамбазов: Вървим към диаментена сватба, но сме заедно 65 г.
Златина била влюбена в Андрей Чапразов, Иван имал закачка с Райна
Кабаиванска
Златина Дончева и Иван Джамбазов са заедно в живота и на сцената от приемането им в Държавното висше театрално училище (днес НАТФИЗ) през 1951 г. Той е по-голям от нея само с 6 дни. И двамата са играли в Сливен, Сатирата и Младежкия театър.
Тя се е снимала в около 20 филма, сред които: “Вълчицата”, “Момчето си отива”, “С деца на море”, “Селянинът с колелото”, “Комбина”, “Равновесие”, тв сериала “Капитан Петко войвода” и др.
В кинобиографията си той има над 50 филма: “На малкия остров”, “Най-дългата нощ”, “Краят на песента”, “Матриархат”, “Игрек 17”, “24 часа дъжд”, “Петък вечер", както и в тв сериалите “На всеки километър”, “Капитан Петко войвода”, "Дом за нашите деца”, “Столичани в повече”.
Дублирал е много български и чуждестранни актьори, включително и Коста Цонев. Той е гласът зад кадър в “Рицар без броня”.
- Вие сте семейството в българския Холивуд с най-дълъг брак. Живот и здраве, догодина ще празнувате диамантена сватба. Как започна вашата любовна история?
Златина Дончева: Аз съм родена в Трявна - прекрасен град със стари традиции. Когато бях на 10 години, ме избраха да играя във френската пиеса “Топаз”, поставена в местната самодейна трупа, в която гастролираха и най-големите артисти от Народния театър. И така се започна - в прогимназията, в гимназията - непрекъснато играех все по-големи роли. Гостуваха ни Константин Кисимов, Ружа Делчева, Пенка Василева, Иван Димов... И Ружа Делчева ми каза: “Момиче, имаш талант, ела да кандидатстваш във ВИТИЗ...”
Иван Джамбазов: Тогава не беше ВИТИЗ, а ДВТУ - Държавно висше театрално училище.
Зл. Д.: Да, така беше. Дойдох, приеха ме и когато съм играла на сцената, Джамби е бил със своя приятел Сава Георгиев в залата. Като ме видял - млада, хубава, казал:
“Това ще е жената
на моя живот!”
Четири години следвахме, цялото ДВТУ знаеше, че той е влюбен в мене...
И. Дж.: Само ти - не...
Зл. Д.: Аз имах много обожатели. Най-голямата ми любов беше един голям актьор. Ние с Иван бяхме в класа на Боян Дановски, но много ни обичаше проф. Стефан Сърчаджиев.
И. Дж.: Това е на Йоско Сърчаджиев баща му.
Зл. Д.: Професорът беше поставил “Ромео и Жулиета” в Народния театър. Един ден ми каза да дойда вечерта, щял да ми даде епизодична роля в спектакъла. Отивам без никаква репетиция. Той нареди на гардеробиерките да ми сложат прекрасна рокля. Апостол Карамитев беше Ромео, Андрей Чапразов играеше Меркуцио, всички студентки го боготворяхме. Сърчаджиев ми обясни какво да направя: да застана пред моста, отгоре Ромео ще ми хвърли една роза, аз трябва да я хвана и да я сложа в косите си. Аз обаче се захласнах по Чапразов и неговия монолог. Усетих един удар в гърба, после разбрах, че е от втората режисьорка, и изхвърчах на сцената. Взех розата, и цялата трепераща излязох от сцената.
- Само това ли беше?
Зл. Д.: Да, това беше. Но докато с няколко състудентки се преобличахме в една от гримьорните, дойде гардеробиерката и каза, че другарят Чапразов кани Златина Дончева в своята гримьорна. Щях да припадна от вълнение. Отидох и той ме покани вечерта на ресторант. Боже, никога не бях ходила на ресторант! И оттогава започна една любов... но платонична!
И. Дж.: Абе добре, бе! Ще се оправдаваш сега, айдее...
- Златина, искате ли да починете малко, а Иван да разкаже своята история дотук?
И. Дж.: Аз съм роден в Красно село. Учих в 26-а прогимназия “Ген. Иван Колев”, сега е “Максим Горки”. В махалата си направихме спортен клуб “Родина”. Купихме си две футболни топки, копие, диск - всичко с наши пари, които сами си изкарвахме. Аз рисувах, свирех на мандолина и още като ученик правех самодеен театър. След 1944 г. няколко приятели отидохме в читалище “Н. Вапцаров”, където имаше и самодейна трупа. Идваха да ни помагат актьори от Народния, от Младежкия театър. И също ни съветваха да кандидатстваме в ДВТУ.
- По това време вие сте били футболист в “Левски”, нали?
И. Дж.: Да, играех в юношеския тим. Тогава отборът не се казваше “Левски”, а “Динамо” - прекръстен по съветски образец.
Но реших да ходя
и на подготвителен
курс в ДВТУ
Един ден, в който имах мач на стадион “Юнак”, сутринта ми се обажда моят приятел Савата: “Джамби, в 11 часа има изпити за подготвителния курс, трябва да се явиш!” И аз отивам, както съм си по анцуг и патъци в ДВТУ, което се намираше в сградата на сегашното художествено училище срещу паметника на Патриарх Евтимий. Излизам на сцената и тъкмо да почна, актьорът Борис Михайлов, който ни подготвяше по техника на говора, ми казва: “Момче, ти нещо да не бъркаш? ВИФ е малко по-нагоре по “Патриарха”, тук е театралното училище.” И ме изгониха...
- И решихте да се отдадете на футбола?
Ив. Д.: Не, Савата и разказваше как върви обучението им в подготвителния курс и аз се готвех самостоятелно, но под негов контрол. Рецитирам му стихотворения, но той все не ги харесва. И един ден преди изпита вече за ДВТУ случайно попаднах на стихотворението за съветския паспорт от Владимир Маяковски. Научих го за една нощ, явих се и ме приеха. И тогава там видях госпожица Дончева.
- И наистина ли си помислихте, че това е жената на вашия живот?
И. Дж.: Е! Помислил съм си... Тя беше много готина, с една бежово-червена жилетка, една хубава коса. И си казах - е, тази става за... сваляне.
- Ама не сте я свалили лесно, така ли?
И. Дж.: И тя не ме свали лесно.
Зл. Д.: А, всички знаят, че 4 години ме е преследвал.
И. Дж.: 4 години, но с отклонения някои. Във втори курс имах закачка с Райна Кабаиванска, тя беше в Консерваторията тогава.
- Завършвате ДВТУ и накъде?
И. Дж.: Златина я разпределиха в Стара Загора, а мен - в Сливен. Обаче на комисията Сърчо (Стефан Сърчаджиев - б.а.) казва, че сме гаджета и ако ни разделят - край! И нея я преместиха също в Сливен. Там почнахме по-така, изкарахме една година. Обаче майка й не можеше да ме гледа.
Зл. Д.: Като го видя, припадна! Той беше хубав, но от много бедно семейство... един оръфан такъв.
И. Дж.: От театъра отиваме в Трявна на някакъв гастрол. Златина ни кани у тях, ама аз как да отида?! Направихме следния номер - взехме от колеги пръстени и си ги сложихме на ръката - все едно сме сгодени.
Отиваме, сядаме,
майка й
не ме поглежда
Все едно ме няма. И в един момент баща й на Златина, той беше малко зевзек, казва: “Невенке, не виждаш ли, че те вече са си турили пръстените...”
- Как мина престоят ви в Сливен?
И. Дж.: Играхме в много постановки.
Зл. Д: Изиграх де що има царица в българската драматургия.
Ив. Д.: Тогава още нямаше телевизия и хората ходеха много на театър. Но градът все пак е малък, една постановка не може да издържи дълго и постоянно репетирахме нови пиеси. Дойде ваканцията, отиваме си в София и пред ВИТИЗ, вече на “Раковски”, виждаме Сърчо и Леда Тасева, която ни беше състудентка. “Как сте, как върви театрото в Сливен?” Викам - супер, играем много. “Добре, желаем ви успех!” Ние тръгваме, правим 3-4 крачки и Сърчо вика: “Я се върнете. Вие оженихте ли се?” Не. “Как не, бе? Ние за какво ви изпратихме заедно в Сливен? Искам сватба в събота!” А беше четвъртък.
Зл. Д.: Аз му казвам - ама, другарю Сърчаджиев, мама и татко не ми дават...
И. Дж.: Сърчо обаче отсича: “В събота ви искам в райсъвета!” И на 15 юли 1956 г. тя по някаква рокличка, аз в костюмче заставаме пред чиновничката. Присъстваха само трима колеги - Юрий Яковлев, Петър Пейков и Савата Георгиев. Кумове - Сърчо и Леда. Служителката ни иска паспортите и се оказа, че Златина е забравила своя. “Съжалявам, тогава брак няма да има!”, каза жената. Сърчо я моли: “Едвам ги вкарахме тука, изтървем ли ги, край - брак няма да има!”
Голяма молба удирахме и накрая чиновничката се смили. Но със строгото указание до 20 дни Златина да занесе паспорта, за да ударят печата, че е омъжена. Ама тя го носи цели две години без този печат. И ето този брак, който стана случайно и насила почти, защото аз не знаех майка й дали ще ме приеме...
Зл. Д.: (Спонтанно): Не!
И. Дж.: (Смее се.) ... по тоя начин без сватба, дандании с 300-500 души, без музики след няколко месеца ще навърши 60 години...
Зл. Д.: С течение на годините майка ми хареса Иван - гледаше го във филмите, той се грижеше за нея и тя веднъж ми каза: “О, ама той е добро момче!”
- Как дойдохте в София?
И. Дж.: В Сливен играх Иванов в едноименната пиеса на Чехов. Дойдохме на гастрол в София в Младежкия театър.
Зл. Д.: А аз в последния момент трябваше да заместя колежка в ролята на Барбухина в “Иванов”.
И. Дж.: Харесал ме Желчо Мандаджиев и ме покани в театър “Трудов фронт”. (Сега “Сълза и смях” - б.а.) А беше на втората ни година, имахме още една в Сливен. В това време в Сатирата обявиха конкурс, Златина се яви, приеха я и така дойдохме в София.
Зл. Д.: Представих се много добре, в комисията бяха Сърчаджиев, Дановски, Нейчо Попов и Георги Калоянчев. Приеха ме, играех главни роли. Дановски много ме обичаше. И така - цели 25 години.
И. Дж.: След “Трудов фронт” Сърчо ме нави да отида в Сатирата. После го отчетох като грешка и се преместих в Младежкия.
Зл. Д.: Когато дойде Методи Андонов, влизах от роля в роля. Партнирах си с Калоянчев, Кольо Анастасов, Константин Коцев, Парцалев...
- Помня ви в “Служебен роман” през 1978 или 1979 г. като двойка с Калоянчев. Много се смях тогава...
Зл. Д.: Да, бях Людмила Прокофиевна, а Калоянчев беше Новоселцев. Когато една пиеса минеше сто представления и ставаше скучна за артистите, Калата измисляше разни номера, за да ни разсмива на сцената. Реших аз да го разсмея. Казах на обущаря да закове много леко високите токчета на обувките ми. Отивам на гости на Новоселцев, който ме ухажва. Пускам музика и трябва да играем грузинския танц лезгинка. Танцуваме, но аз падам и двамата с Васил Попов ме вдигат. Аз леко чуквам токчетата, те падат и изведнъж ставам много по-ниска. Викам си, ей сега го разсмях Калата. А той ме погледна и каза:
“Людмила
Прокофиевна, така
по шпайкове сте още
по-прекрасна!”
Смях, ама в салона...
- Г-н Джамбазов вие сте нещо като българският Хулио Иглесиас. Той е бил футболист на “Реал”, но е избрал пеенето. Вие сте футболист в “Динамо”, но избирате актьорството. Обаче съчетахте двете неща във филма “Любимец 13”, където бяхте футболист...
И. Дж.: Да, така е. А пък във филма “Незабравимият ден” играх треньор на футболен отбор. Когато завърших гимназията, доста се колебаех между футбола и театъра. Бях силен ученик, играех и волейбол, въобще бях добър спортист. Имахме един учител, който ми казваше: “Джамбазов, само в спорта ще отидеш ти! Трябва да станеш заместник на ген. Стойчев, защото си интелигентен!” Кандидатствах и в ДВТУ, и във ВИФ и ме приеха и на двете места. Разбрах, че ако не вляза в ДВТУ, влизам в казарма.
- Г-жо Джамбазова, вярно ли е, че Георги Парцалев много ви е харесвал като жена?
Зл. Д.: Да, самият той го казваше. Беше чудесен партньор. В пиесата “Мачово бърдо” на Мирон Иванов бяхме семейна двойка. Играем спектакъла в летния театър в Пловдив, но вечерта е хладна. Началото на втората част започва със сцена, в която двамата лежим на тясно одърче, покрити с тънко чердже. Парцалев е по наполеонки и смешна синя фланелка, аз - по тънка нощница от басма. Преди началото на действието има светлинна завеса, прожекторите са обърнати към публиката и тя не вижда какво става на сцената.
Минути преди началото на действието двамата лягаме на одърчето и аз се оплаквам, че ми е студено. “Ела, ма, ела тука до мене, аз ще те стопля”, казва ми Пацо. Аз се дърпам, защото всеки момент ще започне действието, но почти треперя от студ. “Я ела тука до мене - продължава той - да ти тегля една патка, че да те стопля! Никой няма да разбере...” Ми то сигурно и аз няма да разбера, казвам, и двамата започнахме луд кикот...
- Този флирт продължи ли след представлението?
Зл. Д.: Бяхме настанени в хотел “Тримонциум” и след вечерята той ме покани в апартамента, показа ми някакво куфарче, било пълно с пари. Чудя се как да му откажа. А той: “Злате, имам голяма спалня...
ще разпръсна парите
върху нея и цяла нощ
ще ги сортираме...”
- Сега как я карате?
И. Дж.: Аз никога не съм спирал да работя. През лятото се снимах във филма “Летовници”, преди това играх малка роля и в “Корави старчета”. Режисьор съм на пиесата “Мечката” на Чехов, играе се в Руския културен център. Трупата е от непрофесионалисти, но руснаците са родени артисти. Страхотни са. С постановката ходихме в страната.
Правих самодеен театър в Септември, изкарах 8 години. Водил съм там и най-големите ни певци и певици, поети, писатели. Градът живна, хората ме кръстиха Възрожденеца. Във Ветрен направих “Женско царство” по Ст. Л. Костов. А в селото един италианец построи дом за безпризорни деца. И на премиерата беше с още 14 италианци. Поканиха ни да изнесем спектакъла в Удине. Не само отидохме, но и моите самодейци изиграха пиесата на чист италиански!
Зл. Д.: След като почина синът ни Ивайло, изпаднах в тежка криза. Тогава Стоянка Мутафова ми предложи да започнем да репетираме пиесата “Веселите вдовици”. Обиколихме страната, пътувахме и в чужбина. Но Ивайло... (показва негово снимка) мъката ни е голяма и не намалява с времето. Завърши ВГИК с отличие, засне няколко филма. Беше много умен и чувствителен...
И. Дж.: Въло Радев беше гледал неговия филм “А сега към морето” и в ресторанта на кинодейците ми каза, че такъв стилист като Ивайло българското кино не е имало. Сега утехата ни е внукът Иван, който учи кино и телевизия в Нов български уневирситет. Живее и при нас, и при майка си Олга, която е художничка...
