Васил Попов: Опитах самоубийство! И за мен се намират мераклийки!

Актьорът Васил Попов: Господ не ме пожела

Опитах самоубийство

И за мен се намират мераклийки, искат да се женят!

Голямата звезда на Сатиричния театър "Алеко Константинов" Васил Попов става на 79 години във вторник - 25 юни. Завършил е актьорско майсторство във ВИТИЗ в класа на проф. Кръстю Мирски. Играл е в театрите в Сливен и Видин. От 1960-а е в щатния състав на Сатирата. Сред по-известните му роли са Рачо Драгалевски в "Двубой" на Вазов, Добчински в "Ревизор" от Гогол, Теди Рузвелт в "Арсеник и стари дантели", Ланс в "Двамата веронци" от Шекспир и много други. Снимал се е в много филми, влезли в златния фонд на родното кино - "Демонът на империята", "Момчето си отива", "Може би фрегата" и др. Има безброй участия и в радиото, телевизията и естрадата.  Ден преди рождения си ден прочутият комик покани в къщата си "България Днес" на раздумка за "нещата от живота" и помъдряването с годините.

Лили АНГЕЛОВА

- Г-н Попов, след ден навършвате 79 г. С какво усещане посрещате празника си, ето страната се тресе от протести...
- Как да ви кажа? Напоследък ми е скучно, като гледам новините. Все повече ме натоварват. И усещам, че ми идва постоянно да ги попържвам. Като почнат разни коментатори, анализатори, разбирачи... (смее се). Ето последния път като гледах консултативния съвет при президента, чак сърцето ме заболя за тази страна. Накъде отиваме? Просто не е ясно. И съм решил някой от приятелите ми тук от махалата, като отвори дума за политика, да го спирам. Говоря конкретно за българската политика. Защото тук Господ по много лоша кройка е създал нашите властимащи. Явно нещо ръката му е мръднала, когато ни е правил (смее се). Не знам, но дано тази наша хубава България да я има поне след 50 години. Ето циганският въпрос ни занимава, турският и т.н.
- А турските филми гледате ли?
- Рядко се заглеждам. Сякаш имам вътрешно съпротивление. То много масово нахлуха у нас, с безброй серии, бавно действие, това не ми харесва. И знаете ли, ще ви дам един пример. Бях преди година със Стоянка Мутафова в Айтос. Тя понеже обича да си спи в креватчето, тръгна да се прибира към София. Аз останах. И на другия ден почнаха да ме развеждат из града приятели. Тук голяма къща, там магазин като мол и всичко на истински турци. Купуват, купуват... А къде отидоха българите? Усещам нещо недотам чисто, право да ви кажа. Аз съм патриот. Но ние като че ли не се усещаме. И за един друг случай се сещам. Със съпругата ми, лека й пръст, бяхме една година в Слънчев бряг на почивка. До нас едни турчета, компания. Дойдоха, почнахме да се забавляваме. Образовани момчета. Едното ме пита: "Абе, г-н Попов, знаете нашия народ Ц по яваш-яваш го караме, по-спокойни сме, не се впрягаме много. Как така нашият народ винаги умее да си избира държавниците, а вие, дето сте толкова цивилизовани, все не можете да си изберете хора, които да ви ръководят честно." Е, нищо не можах да му отговоря на студента.
- Може би ни липсва един Христо Иванов-Големия, съратник на Левски, който изиграхте блестящо във филма "Демонът на империята"?
- Естествено, че е така. На България в момента й липсват силни личности! Толкова сме опорочени, толкова нихилизъм има у нас, дори омраза към институцията държава. Политик стана мръсна дума, ама и те си я заслужават. А хората вече са омерзени. Моля се един ден да се появи новият Отец Паисий, Христо Ботев, Васил Левски... Но дали? Иначе съм благодарен от сърце на покойния Вили Цанков, който тогава ми се довери да изиграя първата сериозна роля в живота си на Христо Иванов-Големия в "Демонът на империята".
- Виждам, че имате икона на Васил Левски. Откъде ви е?
- От един вестник. Стана случайно. Зачел съм се нещо в пресата и изведнъж попадам на иконата на Апостола. И се запитах - коя дата сме днес, а то 19 февруари. Казах си: "Няма случайни неща." И си я сложих срещу мен. Сутрин, като се събудя, все в него гледам с надежда. Аз всяка година ходя с китка пред паметника да му се поклоня на 19 февруари. Само тази година не можах, защото не съм добре с краката. Само 100 метра да извървя и се измарям. Но дано следващата година пак да го посетя, това ми е мечтата.
- Стига ли ви пенсията? Преди години само с хонорара от филма "Демонът на империятаУ си купувате жилище.
- Да, така беше. Ами сега не ми стига пенсията, то кой ли е доволен от нея? Но си купих апартамента, защото бях заврян зет. И като взех жилището, го писах на мое и на жена ми на името. След това го разменихме с приятели за ДЛозенецУ. Жена ми обаче тук не свикна. И все ми викаше: "Сега никой тук не ни идва на гости, толкова сме далеч от центъра", аз пък й казвам: "Как да ни идват бре, те нашите приятели повечето измряха" (смее се).
- Имате изключително чувство за хумор. Каква жена бе Беба, съпругата ви?
- Невероятна. Голямата ми и последна любов. Всяка вечер я сънувам. Често ми се и кара насън. А понякога я виждам като сияние. Но аз всяка вечер сънувам и любимите си приятели - Димитър Манчев, Константин Коцев, Нейчо Попов и Калата, и много, много... И всяка сутрин си викам: "Абе тия да не ме канят да дойда при тях, бре...Следващия път трябва да внимавам някой да не ме поведе. А друг път пък, като се събудя, пипна се и си викам: "А-а-а, тука съм си, браво" (смее се).
- Как се запознахте с Беба?
- В нашата махала. Няколко хлапетии на по 15-16 години се бяхме кръстили "Бохемите". И не признавахме момичетата, само спорта. Изведнъж обаче Беба се появи в живота ми. Озовахме се в една компания, тя бе шеф на класа си, завърши с медал. Хвана се с някакво инженерство на силни токове. Та на един пикник на Панчарево се влюбихме - танци бяха, игри. Но чак след три години я целунах за първи път. Не даваше с пръст да я докосна. После мен ме разпределиха в Сливенския театър. И там започнах да събирам пари за сватба. Сиромашия голяма. Имах една кутия от обувки под масата и всяка вечер, като се прибера, слагах я по стотинки, я левчета. И за един сезон събрах. През 1959 г. се оженихме. Меден месец ни подари една приятелка, която работеше в Министерството на здравеопазването. Тя взе карти за двамата с намаление в Горна баня. Ама ние нали бедни, няма с какво да отидем дотам. И с какво, с какво? С линейката. Тя станала булка преди дни и двамата между носилката на шкодичка линейка свирим по пътя, та пушек се вдига. Освен това аз си бях взел един транзистор, който обаче не работеше. Но никой не знаеше. През цялото време си го носих с мен (смее се).
- Голям тандем бяхте с Хиндо Касимов.
- Така е, да. През вечер си ходихме на гости. А в другото време все в Руския клуб бяхме. Викахме си: "Брей, ние живеем над възможностите си." Ама евтино беше тогава, нямахме още коли. Но нямаше и пиянство. Имаше ги сладката приказка, песните, задявките, закачките. Ей, какви години - талант до талант... Ние с Хиндо така се бяхме стиковали, без да го търсим. Явно сме били от една кръвна група и винаги, когато излизахме на естрадата, бях много спокоен. Понякога дори сами редактирахме текстовете на хумореските, често и сами ги съчинявахме. Коронният ни номер е сценката, в която се правим на туземци от Черния континент. Тогава цъфвахме на сцената само по препаска от лико на слабините и пелтечехме на непонятен "африкански диалект". Смятам, че ние сме бащите на двамата зевзеци от "Замунда банана бенд" (смее се)!
- Е, да но хората ви помнят и със сериите "Магазинчето на приказките", където бяхте чичо Пандишпан.
- О-о-о, да. Имам си такива фенове - побелели дядовци, които ме спират с "Чичо Пандишпан, чичо Пандишпан"! Едно приятно ми става... И тъжно, защото е минало.
- Така е. А как си обяснявате кончината на много млади актьори днес?
- Аз не смятам, че това е точно проклятие, както се пише. Смятам, че като че ли не само актьорите, но и младите като цяло искат много бързо да живеят. Сякаш утре е краят на света. Спрете се бе, хора! Гледам и колко бързо напоследък момичетата станаха жени, ако не и майки. И защо е това нещо? И после тези деца трябва да застанат на кормилото на държавата. Е как, та те повечето са неграмотни?
- За фолкпоколението ли говорите?
- Да, но в известна степен ме радва, че хората, които идват в театъра, не харесват тази музика. И обратното. Казват - има място за всички песни в пространството. Да, ама тя чалгата много място зае в живота ни, бе, пренесе се. Не може една фолкпевица за една вечер да взима 3000 лв., а един професор доста по-малко за един месец. И да се скъсва от работа. Но и това ще се промени, вярвам.
- Вие също продължавате да играете - в "Столичани в повече" сте супертандем и със Стоянка Мутафова.
- О-о-о, да. Толкова се радвам на тези момчета от "Комиците", че се сетиха за мен! Особено когато един актьор е позастарял и е "извън играта", това е събитие в неговото съществуване. Иначе моят герой е много симпатичен, магазинер, влюбен в Стоянка. Имаше идея да ни оженят с нея, но сега нямам представа какво ще се случи. Може Любо Нейков пръв да си намери жена и тогава да стане шафер на майка си с мене (смее се)!
- Не сте забравен. Хората ви харесват и сигурно това ви прави силен човек.
- Не бих казал, че съм силен. Щом съм стигал до самоубийство, каква ти сила? Изглежда, с възрастта човек става по-мъдър и му се ще поне още 2-3 години да поживее. Даже сега правя едни гимнастики, дихателни техники, упражнения.
- Разкажете ми за самоубийството.
- Лежах в "Токуда". Преди това паднах. Това провокира и други ставни болки - в краката и в гърдите. Все пак бях 50 години страстен пушач. И стана повече от месец, откак се залежах в болницата. Един ден, като видях, че не мога да ходя, бях станал и като клечка. Тогава си рекох - няма защо повече да живея. И си помислих - ще дам пари на някой да ми купи ножче за бръснене и всичко ще свърши. Но ще се разбере, ще се изложа. Един ден сестрата, като ми сменяше абоката, видях, че шурна кръв. И си викам - опа, ето начин да свърша със себе си. И такава радост ме обзе да ви кажа, каквато не съм имал от дете. Само за близките ми стана мъчно, че не можах един ред да им напиша за последно. И реших да го направя вечерта. С такова нетърпение чаках. По едно време ми мина и мисълта да не почна да се излагам и да викам: "Помощ, помощ." Викам си, ще почна да си пея тихо "Питат ли ме дей зората". И така ще стане. И да ви кажа обзе ме такова спокойствие, казах си Ц Боже, смъртта била приятно нещо, като ласка, милувка. В един момент обаче дръпнах одеялото. А то, потекла малко кръвчица и засъхнало. Разплаках се. И така цяла нощ. После, като поразмислих, разбрах, че не е имало смисъл. Явно Господ не ме е искал.
- Така е било. А защо направихте преди година жест към Сатирата - извадихте 1000 лв. и подарихте пластика на театъра с емблемата на кукерчето.
- Направих го за тези, които "лека-полека започнаха да се стървят по пътя", както казва Радичков. Нека кукерчето напомня за мен. Тя е малко странна историята. Брат ми загина при катастрофа. Премачкаха го. Не исках да водя дела, защото нямахме пари. Държавата направи граждански иск и на мен ми се паднаха 6000 лв. Въобще не ги исках тези пари. И ги раздадох на близките. Нищо не похарчих за себе си. С последните 1000 лв. направих и този кукер. Направи го турски скулптор, едно момче Реджо.
- Страхотен жест от ваша страна. Познавате ли новия министър на културата?
- Иван, баща му познавам. Невероятен човек. Няма да забравя на сватбата на Константин Коцев със Савина в театъра като дойде с жена си Ани Бакалова. Беше Великден, а той идва с тъмни боядисани яйца. И всички почваме да се чукаме с тях, а той Стоянович ги боядисал с боя за печка (смее се). Търчахме да си мием ръцете по време на цялата сватба. Голям майтап беше.
- Имали сте големи майтапи и с Митко Манчев.
- Абсолютно, да. Ето например той обичаше да се чеше непрекъснато на гардероба. Тури си гърба и почне да се клати. Викам му: "Ало, мебелта отиде тука бе, това да не ти е обор, бе, като говедо си тука. Каква е тая твойта кожа, бе?" И си викам - ще те науча аз тебе. Взех от вкъщи пиличка и отидох малко по-рано да го издълбая с шкурка. И викам на колегите: "Вижте как се съсипва една соцмебел, хора." А той заоблен гардеробът. А той Митко един смях, смях и почва да ме гони из театъра: "Това ти си го направил, твойта..."
- Друг ваш колега - Вели Чаушев, разказваше, че не е можел да играе от смях с вас.
- Ами да, независимо дали му правех муцки на сцената, докато си партнирахме, или зад кулисите - все се смееше. Наглед на другите нищо не им е, но той ме гледа право в очите, стои и чака, повтаря и накрая не се издържа. Затова един от големите ни директори - Желчо Мандаджиев, го беше гонил от репетиции. "Защо се смееш?", вика. А Вели:  "Ами така, просто ми стана смешно." Той се пули страшно и казва: "Когато тръгнеш пак да се смееш, представи си, че ти падат гащите." "Ами, тогава ще ми стане още по-смешно", казва Вели и той го изгони. Но знаете ли, едно време големи компании бяхме и все заедно живеехме. Сега актьорите идват 10 мин. преди представление и 10 след него всеки е кой откъде е. Може дори да не те поздравят.
- И големи фенки сте имали. А вас кой ви обгрижва сега, когато ги няма племенничките?
- Една съседка Ц Еленка, много ми помага. Просто като ме види от стъклото, че мъкна някоя мрежа, търчи да ми отвори и да ми го качи. Идва и да ми чисти, пазарува.
- Да не би да ви харесва като мъж?
- А, не аз това не мога да го направя вече с друга жена. А и самотният човек е свободен. Иначе и за мен се намериха мераклийки с предложения за женитба. Една даже искаше да ме сватосва за нейна позната Ружа, на 68 г. била, много енергична, добра готвачка, вдовица от 10 години. Щели сме да си гукаме. Ама не, аз свободата не си я давам. Да съм имал някой чаша вода да ми подаде. Ами ако мога, сам ще го направя, ако не, Господ горе ще ми подаде (смях). Защото аз деца нямам. Иначе и се отнасям подобаващо с жените от махалата. Купувам цигарки, предложа това-онова. Трябва да се отсрамвам някак си.
- Сега кой пръв ще ви поздрави за празника?
- Сигурно племенничките. Те са щерки на балдъзата ми. Едната е преводачка от испански - Биляна, а Милена беше учителка, сега е в "Човешки ресурси". Много ми помагат. Преди години си правих списък колко души са се сетили за мен на рождения ден. И той с всяка година все повече намалява. Затова никакъв подарък не искам. За какво ми е? Само ще се радвам хората още да не са ме забравили.
СНИМКИ: Николай МИНЧЕВ

каре

През 2004-та, когато навърши кръгла годишнина, любимият на поколения българи комедиант бе пренебрегнат от Министерството на културата и Съюза на артистите и не получи по думите му "поне една картичка от тях, все едно не съм актьор". Обидната ситуация бе замазана донякъде от тогавашния военен министър Николай Свинаров, чието ведомство отпусна на Попов плакети и парична помощ.

каре
Великите в една гримьорна

Дълги години Васко Попов дели една гримьорна с такива звезди на сатирата като Никола Анастасов, Григор Вачков и Константин Коцев. По-късно към тях се присъединяват Хиндо Касимов и Димитър Манчев. "Там преди представление ставаше едно представление, което, ако беше на сцената, зрителите щяха да умрат от смях. Ние, лудите, не загрявахме за сцената, а импровизирахме игра по тема, която подаваше някой, не по сценарий. Всичко беше много спонтанно и красиво. И излизахме на сцената, вече загрели за спектакъла. Атмосферата в Сатирата беше малко по-добра и по-човечна...", връща лентата назад ветеранът на популярната трупа.