Оперната прима Александрина Милчева: Съсипват Крисия

Коя е тя

Родена е на 27 ноември 1934 г. в Смядово. Сред най-големите звезди на операта в златните й времена. Пяла е под диригентската палка на Херберт фон Караян, Клаудио Абадо, Рикардо Мути, Зубин Мета, Лори Мазел, Бруно Бартолети... Основател е на Международната оперна академия "Сакра", откъдето стартират оперната си кариера редица изтъкнати български и чуждестранни певци. Преди дни стана носител на наградата "България си ти".

Лили АНГЕЛОВА

снимки: Антоанета ЙОТОВА

- Г-жо Милчева, получихте наградата "България си ти" за културен принос към държавата ни. Защо останахте у нас, след като са ви предлагали да останете в Италия, Аржентина, Испания, къде ли не по света?
- Просто не бих могла да живея другаде, мястото ми е тук. От тези, които по мое време правеха кариера, аз най-често съм пяла в България. Плащах си пътя, но когато са ме викали, не можех да откажа и не съжалявам. Това ми е поддържало връзката с публиката. Това, което съм правела, е достигало до хората и те изпитват любов към мен. Е, не всички. Няма да забравя първите демократични избори след 1989 г. Тогава във вестниците "Демокрация" публикуваха снимки на известни хора, които казват, че ще гласуват за СДС. Получих няколко обаждания - "Как не ви е срам?", "Кой ви направи певица?" Но най-страшното беше едно анонимно писмо. Този, който го е пратил, със сигурност ме е гледал на сцената и е побеснял, че не споделям неговите политически идеи. Беше откъснал снимката ми, за да стои оръфано, а под нея с ужасно примитивен почерк пишеше "Да онемееш дано!". Не онемях. Но още пазя тази бележка.

- Израснали сте в семейство на свещеник във време, когато религията беше "опиум за народа", как преодоляхте клеймото "попска дъщеря"?
- Трудно. Единствените негативни оценки за целия ми живот съм получавала тук, в България. Може би са го правели от страх, че ако пишат хубави неща, ще им търсят сметка. Много енергия ми струваше да доказвам, че мога. Нямах начален старт и баща ми страдаше много, че заради него спират мен. Беше невероятно благороден и добър човек, с прогресивни разбирания. Е, не мога да обвинявам хората, че не са ме приели в Консерваторията. Може би са имали право. Показала съм музикални качества, но по елементарна теория толкова ми беше неясен учебникът, че се провалих. Скъса ме проф. Парашкев Хаджиев. И знаете ли кое е смешното? Че след години той написа операта "Рицарят", а аз пях в нейното първо изпълнение в Пловдив. Работехме много с него и ходехме в дома му. Дори помня как веднъж ме попита: "Рина, той така ми казваше, кога сте завършили Консерваторията?, отвърнах му - "Не съм учила там". Чак години по-късно му признах, че той ми е писал двойката, и много се смяхме. Все пак не бях в Консерваторията, но ходех на частни уроци при проф. Черкин. Той ми е единственият учител и съм му благодарна, че не ми бъркаше в гърлото, тоест, не ме караше да правя неща, които не бива и не са подходящи за гласа ми. Винаги ми казваше: "Ти ще ме прославиш, моето момиче".

- В Консерваторията още ли сте персона нон грата?
- Да. Има професори по пеене, които никога не са пели дори в читалище, а ти преподават как да пееш! Нареждат: сложи си езика зад зъбите, пусни си брадата, а това е фатално, как да дишам, какво да правя? Добре че не успях да си сложа езика зад зъбите. Не само в България е така, 99% от педагозите в консерваториите обикновено са хора, които не са певци с голяма кариера. Сега виждам в процеса на работа колко е важно певецът да знае какво прави, как да го поднесе и виждам как без участие на тялото нищо не става. Трябва да се прави музика, да я усещаш с тялото, с душата си.

- Как гледате на музикалните формати, които залагат на малки деца?
- Категорично против това съм! Гледам, че е така и по света, но защо все най-лошото взимаме? Не може такава безогледна консумация. Детето трябва да израсне по друг начин, а не да имитира големите. Обаждали са ми се майки да работя с децата им, защото имали глас. Казвам им: "Ако е под 17 години, не ми я водете. Ще съсипете първо психиката, после гласа й". В Музикалното училище не трябва да приемат певци! Инструменталистите са друго нещо, но гласът още не е узрял, а ти започваш да го товариш. В Консерваторията им дават арии, които трябва да се изпълняват от завършен певец, и съсипват гласовете им още в началото. Ето гледам и това момиченце Крисия - невероятно сладко и талантливо дете. Но в периода на пубертета обикновено такива деца спират своето развитие. Защото благодарение на акселерацията и месото, което се яде, не само физиката се изменя, но винаги и гласът. И това става много бързо. Именно затова смятам, че в момента на Крисия й вредят и родителите, и учителите. То горкото, сладичко е, но ти трябва време, за до можеш дори да изживееш това, което пееш. А и поведението на сцена, на което го учат това дете, та то изцяло противоречи на възрастта му! Крисия няма и 10 години, Боже мой, а на сцената се държи като зряла жена!

- Разбра се, че Хасан и Ибрахим свирят по сватби?
- Какво да кажа за това? И аз съм имала талант като малка и съм пяла на родителите си, но те са пазили психиката ми, за да стана това, което съм сега. Това постоянно бутане на децата напред е безогледно експлоатиране на малките, за което по-късно съм сигурна и че самите родители ще съжаляват.

- Вие нямате проблем да отказвате роля, която не ви се нрави. Еболи от "Дон Карлос" на Караян дори.
- Точно така. След прекрасната ни съвместна работа с Херберт фон Караян в "Трубадур" великият маестро ме покани да пея в "Дон Карлос". Отказах му, защото смятам, че нямаше да мога да съм на висотата, на която той смята, че мога да изпея арията. След това той не ме потърси нито веднъж, а общи наши приятели ми обясниха, че съм направила най-голямата грешка в живота си. Все пак не съжалявам.

- Отказвате да играете и в комерсиални роли, нали?
- Да. Знаете ли, операта е висше изкуство. Навремето отказах една постановка на "Аида" във Франкфурт, като видях, че Амнерис трябва да е проститутка с червена коса. Противник съм на прекалените режисьорски експерименти, макар че и това ми се случи. В операта в Бон един много талантлив аржентинец постави "Норма". Представяте ли си - в неговата версия римският проконсул Полионе беше есесовец, а Оровезо - партиен секретар. Действието се развиваше в един партизански лагер и Норма беше партизанска отговорничка! Адалджиза и тя беше млада партизанка. Беше такъв скандал! Подобни постановки искат невероятно артистично, певческо присъствие, за да се компенсира онова, което се случва на сцената. Представете си само - Норма пее арията "Каста Дива", качена на раздрънкан камион, а наоколо всички партизани са с шмайзери! Публиката беше възмутена, чуваха се викове дори: "Къде е Хитлер?".

- Най-силният ви момент е, когато с Пласидо Доминго пеете в "Кармен" във Виенската Щатсопер, а публиката ви вика 36 пъти на сцената за поклони и аплаузите продължават 40 минути. Това ли е рекордът?
- Не. С Доминго сме на второ място. На първо е бил Карл Бьом, когато е дирижирал „Така правят всички“. Радост е да си на една сцена с Доминго. Пяла съм с всички най-големи тенори, но той ми е предпочитан. Винаги го давам като пример какво значи да бъдеш колегиален. Спомням си един спектакъл на "Кармен" в Барселона. Беше второ действие, аз съм седнала на стола, Доминго свършва арията и пада на колене до мен, а залата избухва в аплодисменти. Настава еуфория, а аз чувам едно "Ммммм, ммммм, мммм". Чудя се какво е това и в един миг осъзнавам и не мога да опиша изумлението си. С това "Мммм", което той припяваше тихичко, той ми даваше тон! Не мислеше за аплодисментите на хората, а за колегата си, в случая аз, като ми подаваше верния тон! Аз му прошепнах: "Не се притеснявай, а виж какво има на първи балкон". А там - транспарант с надпис: "Пласидо, Барселона, Завинаги". Такова нещо не се забравя. Но аз съм пяла и с Лучано Павароти, и с Борис Христов, и с Райна Кабаиванска, с Гена Димитрова, с всички най-големи.

- На какво се дължи противопоставянето у нас на големите оперни величия, г-жо Милчева?
- Това да ви кажа, го има само в България. Само тук, срещу Никола Гюзелев и срещу Николай Гяуров и другите. Навън всеки си стои достойно на мястото. Съвсем наскоро много ме огорчи, когато почина Никола Гюзелев. Невероятно малко хора обаче го изпратиха в последния му път.

- Възможно ли е това да се дължи на младата му жена, която никой в съсловието не обичаше?
- Не мога да кажа дали това е заради Ана-Мария Гюзелева. Не знам дали и тази жена страда заради неговата кончина. Но ми беше тъжно, че толкова заслужил човек, направил много за страната си, бе изпратен от шепа хора. За съжаление често българите не могат да надскочат себе си, завистта и мързела си. Но се надявам, че новото поколение поне на това ще се научи.