Милена Фучеджиева: Простих на Сираков, че уби мъжа ми

КОЯ Е ТЯ?

Милена Фучеджиева е писател, драматург и публицист. Родена е в София в семейство на интелектуалци, завършила е кинорежисура във ВИТИЗ. Живяла е в Париж и в САЩ. Досегашното й творчество е вдъхновено от живота й в Лос Анджелис. Започва да пише драматургия и проза първо на английски. Продуцира и поставя две от пиесите си в Лос Анджелис. През лятото на 2010 г. се завръща в България. Тя е главен сценарист и един от създателите на сериала ДСедем часа разликаУ. Подготвя втората си книга "Сексът и комунизмът".

Венелина ИВАНОВА

- Милена, наскоро излезе втори тираж на книгата ви "Сексът и комунизмът"...
- Да, за 2 месеца продадохме над 3000 книги и тиражът вече почти е изчерпан. На 4-то място в януарската класация на "Хеликон" е за най-продавана българска художествена литература.

- Работите и върху втората част на романа. Кога пишете, нощем или денем?
- Пиша основно през деня, обикновено не вкъщи, а в някое заведение, където е тихо, уютно и спокойно.

- Ако баща ви, писателят Дико Фучеджиев, беше жив, според вас каква рецензия би написал за книгата ви?
- Ако родителите ми бяха живи, едва ли щях да напиша тази книга. В нея има доста трудни за коментиране между деца и родители теми. Когато човек загуби родителите си, е страшно, защото оставаш ничие дете, дори и да си възрастен, ставаш сирак в душата си. Но пък получаваш свобода и за мен тя бе възможността да направя много сериозни равносметки не само за личния си живот, но и за живота в България. Тази свобода създаде романа ми "Сексът и комунизмът", който е роман за моето поколение. Аз нямах възможността да съм близо до родителите ми, когато остаряваха, защото заминах с 8-годишната ми дъщеря Радина за САЩ, когато бях на 28 години. Не съжалявам за решението си, но това е страшна загуба, оставаш космически сам.

- Кога се прибрахте за постоянно в България?
- Преди 4 години. Дъщеря ми остана в САЩ, тя няма да се връща тук, но аз рано или късно ще отида там при нея. Никъде не съм за постоянно, не ми е интересно.

- Страхувате ли се, че и вие няма да остарявате близо до нея?
- Когато аз заминавах, времената бяха други, нямаше мейли, намаше интернет, аз работех едва ли не, за да мога да си платя телефонните разговори с родителите ми в България. Радина се прибираше всяко лято заради тях, както и заради другите й баба и дядо - Въло Радев (бел. ред. - режисьор на „Осъдени души“, „Черните ангели“ и др.) и Жени Радева. Аз правех всичко тази връзка да не се наруши.

- Америка помогна ли ви да простите на Христо Сираков - убиеца на съпруга ви? (Ради Радев загива през 1982 г. при катастрофа - б.р.)
- Америка ме направи по-мъдра, отколкото някога съм предполагала, че ще стана. Мисля, че Америка ми помогна и днес мога да кажа, че съм простила на Сираков. Вече нямам този гняв в себе си.

- Радина таи ли гняв, че някой е отнел живота на баща й?
- Радина е един изключително благороден човек, много по-благороден от мен, който обаче израсна без баща. Бащинската фигура в живота й бе дядо й Въло. Той попълни потребността на всяко дете да има в ранните години от живота си мъжка фигура, която да й дава сила и мъжка нежност. Въло Радев обаче почина, когато тя беше на 18, и това бе голям удар за нея. Тя много тежко преживя смъртта на дядо си.

- Как ви посрещна Америка преди 25 години?
- Америка е страна, която посреща добре чужденци. В началото ми помогнаха за жизнено важни неща американци, които дори не бяха мои приятели. Имало е и българи, които са ми помагали. Но качествата ми бяха оценени предимно от американците, за които съм работила. Шефката ми в "Диор" веднъж ми каза, че съм една от най-умните жени, които познава. Собственичката на "Дейвид Уеб" ми направи подобен комплимент. Това са неща, които никога няма да забравя, защото бяха казани от изключително успели жени. За съжаление в България жените не си правим комплименти, а си завиждаме и клюкарстваме зад гърба си. Но пък не мога да се оплача, че не ме подкрепят мъже. В Щатите не се чувстваш чужденец, защото тази нация е съставена от чужденци, но там, ако два месеца си без работа, на третия оставаш без покрив и няма къде да се приютиш, защото нямаш роднини, близки и родители, които да те подслонят. Тази самота е страшна, но и възпитателна. Знам, че реално не мога да разчитам на никого другиго освен на себе си.

- Кога се почувствахте у дома си там?
- Десет години след като пристигнах, около 2000 година, когато започнах работа в „Дейвид Уеб“ в Бевърли Хилс. Заплатата ми беше прекрасна, работата ми също, в магазина за бижута срещнах много интересни и световноизвестни хора. Научих се на бизнес, живях в свят, до който малко хора могат да се докоснат.

- Има обаче и много българи, които не успяват да сбъднат американската мечта.
- Като че ли в повечето случаи това са мъже. Жените са много по-организирани, по-лесно научават правилата и се адаптират по-лесно. Българският мъж е малко ориенталец, той се вижда на пиедестал и по-трудно се адаптира, за което сме виновни ние, жените. Защото подкрепяме тях повече от себе си.

- Вие как възпитавахте дъщеря си?
- Най-доброто възпитание е личният пример. Когато искаш да изградиш дадена ценност в детето си, най-лесно и най-удачно е да му я покажеш в своя живот. Аз успях да й създам чувство на стабилност и сигурност и тя ги излъчва днес. Не съм от хората, които правят компромиси, а се борят с всички сили да получат това, което желаят. Това беше най-полезното, на което я научих.

- Дъщеря ви с какво се занимава?
- Тя завърши психология, после право с отличие, работи в адвокатска кантора, занимава се с корпоративно право, а специалността и страстта й са опазването на околната среда.

- Тя чете ли книгата ви "Сексът и комунизмът"?
- О, да, беше един от първите ми читатели. Между другото Радина сега пише екшън роман, но не съм го чела още. Занимава се и с кино, засне първия си късометражен игрален филм по неин сценарий. Научила съм я да не се спира пред нищо и да не се занимава само с едно нещо. Работохоличка е като мен.

- Мислите ли да издадете книгата си зад океана?
- Живот и здраве, вярвам, че ще се случи. Темата на романа ми определено е интересна за американците. В момента се превеждат 20 страници от книгата, когато са готови, ще действаме в тази посока.

- А мислили ли сте за филм?
- Да, сега пиша втората книга, и когато и тя е готова, освен филм може да стане и много добър сериал. По-важното обаче е да се намери режисьор, който да може да се справи с няколко епохи, както и да гради добре психологически образи. Няма да бъда само сценарист на този проект, ще съм и ко-продуцент с хората, с които ще се сработя.

- Примирявате ли се със социалната картина в България след 20 години в САЩ?
- Думата примирение не съществува в моя речник. Живеем в социално неосигурен свят, лудите и бездомните и тук, и в Америка са на улицата. А и всички вече възпитават децата си все едно че са чудеса на природата. Горките деца не знаят какво ги чака, като пораснат. Където и да са.
У нас обаче много повече ме дразни, че няма никаква хигиена в човешките отношения. Не лудостта, а безгръбначността и продажността са по-голям проблем в България.

- Според вас тероризмът ли е чумата на 21-ви век?
- Да. Бурките събуждат в мен ужас. Отношението на тези хора към жените е унизително и обидно. Такова отношение не съществува нито в християнството, нито в будизма. Тероризмът ще унищожи всички свободи.

- Похвалете се с нещо, което ви радва.
- Най-щастлива съм с успеха на "Сексът и комунизмът", но също така и с това, че възстановихме "Клуб на писателките" отпреди 1944 г. заедно с Виктория Бисерова и Леа Коен. Още повече ме радва разговорът ми с едно малко американско издателство, което иска да издаде "Задочни репортажи" на Георги Марков. Ще съм изключително щастлива, ако помогна това да се случи. Малкото хора, които са рискували и загубили живота си, за да сме свободни сега, заслужават цялото ни внимание и почит.