Стоянка Мутафова с наградата "Лейди Даяна": Не съм щастлив човек

Коя е тя?

Доайенът на българския театър Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 г. в София. Баща й Константин Мутафов е драматург в Народния театър "Иван Вазов". През 1941 г. завършва Първа софийска девическа гимназия и записва да следва класическа филология в Софийския университет "Климент Охридски", както и Държавна театрална школа в София. Работи в театър в Прага, а от 1949 до 1956 г. в Народния театър. Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър "Алеко Константинов". Снощи Мутафова бе наградена от международната фондация "Лейди Даяна" за приноса си към културата у нас.

Лили АНГЕЛОВА

- Г-жо Мутафова, честита поредна награда от международната фондация "Лейди Даяна" за принос в културата.
- Ооо, благодаря, само "Оскар" не съм дочакала! (Смее се.) Радва ме, че ме оценяват в международен мащаб, дори любимият ми актьор Шон Конъри е един от носителите на "Лейди Даяна". Но как да ви кажа, вече, като се гледам от екрана, ми иде да се скрия, плаша се от себе си. Станах любимка на народа с комедията, а толкова ми се ще да съм драматична актриса. Та аз го нося това у себе си - този драматизъм, все нещо не съм доволна, не се чувствам щастлива. И затова вече не приемам да играя в комедия, ако в нея няма сатира. Ето сега, за следващия сезон шефът на Сатирата Здравко Митков ми обеща да ми намери подобна роля, която да става като за мен. Защото вече всичко съм изиграла и ми е скучно да се повтарям постоянно.

- Връчиха ви тази награда след постановката "Златният телец" в Сатирата преди дни.
- Да, между другото не ми харесва да съм в ролята на маман, съдържателка на публичен дом в "Златният телец", но ми отива. И в него, и в "Скакалци" играя една бабишкера! Колкото да има какво да правя. Но не приемам повече да се халосвам. Трябва да бъда цветна, пистолетна. Знам си цената и мисля, че не ми прилича да имам по две-три реплики: "Добър ден. Как сте? Довиждане.“ Е, за съжаление, времето ми минава. Не казвам това, защото се предавам. Продължавам да играя, но на сто години няма да съм същата фурия. Ще се изморя. (Смее се.)

- Казвате, че сте тъжен човек, радостта на хората не ви ли прави щастлива?
- Разбира се, но аз така съм си родена, не съм щастлив човек. Само работата ме топли и вдига. Ето миналия месец приспахме любимото ни куче с Муки, защото беше почти умряло, толкова беше болно. Година го гледахме на инжекции. И двете още преживяваме смъртта му. Знам, че много от хората ми се радват, но само аз си знам какво съм преживяла в личен план.

- Три брака, при това в единия е имало физическо насилие над вас.
- То само това да беше! Всичките мъже в живота ми съм ги обичала с цялото си сърце. Разбрах, че още обичам първия ми съпруг Роберт Роснер, в деня на сватбата ми с Леонид Грубешлиев, втория ми мъж. Той като че ли усети, че нещо става, че не съм весела и ми удари един бой... Но аз не му останах длъжна и се сбихме. Платих си за този брак с избит зъб, сцепена скула, счупени ребра, спукано тъпанче на лявото ухо, синини, дори си извадих зъба от бузата. Оттогава съм в ужас, ако някой на сцената ми говори отляво - почти нищо не чувам. Но как да дам мъжа си под съд? Събрах си багажа и си тръгнах.

- Нали все пак сте се обичали?
- Знаете ли, мъжете, които съм обичала, задължително са отговаряли на условията да са по-възрастни от мен и да са истински интелектуалци. Аз в прост мъж не съм се влюбвала, бил той и интелектуалец. А Леонид беше завистлив и мързелив човек. 40 дни не се отделих от него, когато трамвай му премаза крака. Горката Муки, толкова трудно преживя всичко около нашия развод. Беше я страх съдът да не я остави при Леонид. А аз му казвах: "Льоне, остани ако не заради друго, то поне заради това дете, за да има детето баща." Той: "Едно дете не заслужава такива страшни жертви." И знаете ли, оттогава животът на дъщеря ми също много се промени по отношение на мъжете. Семейството му осакати психиката на Муки, освен че я лиши от наследство.

- Тя е била много харесвана от мъжете, търсеше ли в тях грижовник като баща си Нейчо, вашата голяма любов.
- Да, точно така стана. Той много я обичаше, боготвореше я, дори не искаше да имаме друго дете. После тя като че ли видя, че тези мъже като него са рядкост, не намери подобен и затова остана сама. А Нейчо и не само той казваха, че Муки има много талант. Трябваше да си остане актриса! Но анонимните писма, които пращаха в театъра срещу нея, я съсипаха. Тогава сама се отказа, макар че сега, с днешна дата, мисля, че можеше да има успех. Беше красавица, колко красиви жени в последно време направиха блестящи кариери в изкуството. Просто трябваше да опита.

- Така е. Имате ли планове с Муки за лятото?
- Да. Сега чакам да се затопли и да я изпратя на море. Мен лекарят ми забранява, но тя ще отиде на нашата вила на морето, тъй като миналата година пропусна заради болестта на кучето ни. Муки се отказа да ходи в Гърция, макар че бившият й мъж я покани да се видят.

- А вие кога заминавате за Драгалевци?
- Сега ми ремонтират къщата, първо ще обиколя с представлението "Скакалци" страната, а после ще отида там сама. Аз много обичам самотата, плюс това любопитните съседи там липсват, което е добре. Тази година съм си насадила само магданоз и малко лук. Изморих се да садя друго.

- Със здравето добре ли сте?
- Да. Д-р Даскалов ми обеща, че в някакъв момент може да ми се оправи зрението, защото ми е много трудно да чета с тази лупа. Въпреки това не ползвам суфльори на сцената. Моето заболяване не може да се лекува с лазер. То води или до пълна слепота или до оправяне (смее се).

- Но вие и нищо да не казвате, пак правите впечатление на сцената.
- То така и започнах като актриса. Качих се на сцената още в прогимназията в Копривщица с Петър Увалиев. Играх Дуняшка в "Женитба". В нейната роля няма и една дума. Знаех, че с нещо трябва да направя впечатление. На сцената се моташе едно малко котенце и аз питах Увалиев дали мога да посрещам гостите с него, но бях си намислила нещо, което, естествено, запазих в тайна. Той беше гръмогласен. Като викнеше, и салонът все едно се събаряше. В момента, в който той каза "а носът й е глобус", аз стиснах котката, тя измяука и се хвърли в публиката, а хората станаха прави и започнаха да ми ръкопляскат. Това е първият ми успех на сцената. От малка съм си изобретателна аз... (Смее се.)

- И обичате котките. Вярно ли е, че сте викали Бърза помощ за кучето?
- Ами да, когато нашето куче го бяха нахапали, оттам и Муки бяха изподрали другите кучета в сбиването. Та и двамата се прибират, кървят, и аз като не знам какво да правя, извиках лекарите от болницата. Превързаха ги и всичко се оправи.

- Казвате, че обичате самотата, но не ви ли липсват приятелите?
- Много ми липсват разговорите с тях. Обичам хората с чувство за хумор като покойните Людмила Краева, Жана Стоянович. Често се чувам по телефона с Богдана Карадочева и с нея много се смеем. Калата ми липсва. Той имаше такъв талант този човек, огромен, Бог му беше дал много.

- Ревнуваше ли той от таланта на Парцалев, на Анастасов, на другите си колеги?
- Ами то кой не ревнува талантливите си колеги? Това е нормално. Ето и аз, като бях млада, с Таня Лолова нямахме много какво да си кажем. Но после я преоткрих по съвсем друг начин. Когато Нейчо почина, тя беше първата, която дойде у нас. Говорихме много, разказа ми за тъжното си детство, за липсата й на майка, плакахме заедно. А аз много рядко плача. Ето сега мога да кажа, че тя ми е приятелка. Но на сцената е едно, а в живота е друго.

- А мъжко рамо не ви ли липсва?
- Никога не съм се замисляла. Понякога често сънувам Нейчо и той ми казва разни неща, които после се случват. Сякаш ни пази с Муки от небето. Знаете ли, когато той си отиде, бях на 52 години. Оттогава никога не пожелах друг човек до себе си, с когото да остарея. Само за детенцето ми се иска да поживея още, да не я оставям Муки сама. Иначе не ме е страх от смъртта, какво пък толкова?