Самбо легендата Мария Оряшкова: Спортът беше моето спасение

С шест титли и още девет медала от световни първенства Мария Оряшкова е сред най-великите самбисти на планетата. Тя се завърна с бронз от последния шампионат на планетата в Ташкент (Узб). 32-годишната звезда разказа за своята кариера, планове и начин на мислене в специално интервю за "България Днес" и youtube канала "Спортната джунгла".

Огнян ГЕОРГИЕВ

- Мария, 15 медала от 16 участия на световни първенства. Как ви звучи този факт?
- Не бях правила статистика. Следя само първите места. Щастлива съм, че през всичките години показвам постоянство и не съм излизала от ритъм. Всички бяха много шокирани, че още в първия кръг се паднахме със Светлана Тимошенко, при положение че миналата година играхме финал на световното първенство. Бях готова да играя с нея. Понякога е по-добре да се изправя по-рано с по-силните. Тогава няма толкова публика. По-отпуснат си. На финала всички са вперили поглед в теб и следят за всяка грешка.
- След мача, а и на стълбичката за награждаване се прегърнахте с Тимошенко. Колко голямо е уважението между вас?
- На тепиха може да се удряме, разбиваме усти и да се контузваме една друга. Когато излезем, всичко опира до човешко отношение. Тя е интелигентен и добър човек. Затова я уважавам. Показвам спортна злоба, но само вътре на тепиха. Ако искаш да покажеш колко си силен, тогава го направи там, а не да мачкаш извън залата и да се държиш неуважително и злобно. Истинският шампион уважава другите.
- Бяхте ли буйна като дете и какво помните от първото влизане в залата?
- Тогава нямаше телефони и други забавления. Бяхме само навън. Ако не излезех да играя цял ден след училище, просто не можех да заспя. Никой не може да повярва, защото сега съм много спокоен човек. Прибирам се от тренировка и си почивам. Първият момент в залата беше доста отдавна. Помня как хванах партньор и го хвърлих, без да знам никаква техника. Чувството, че побеждаваш някого и има съревнование, ме грабна.
- В онези години е трябвало да пътувате с автобус, за да стигнете от село до залата за тренировки. Ще бъде интересно за младите читатели и техните родители да разберат как се закърмя един спортист и истински човек.
- Ох, много е трудно да го опиша с думи. Ще се радвам поне малко да докосна аудиторията и да бъда пример. Ако искаш нещо, вървиш напред стъпка по стъпка. Не те интересува колко километра трябва да минеш, за да отидеш на тренировка. Първият медал ме задържа. Когато печелиш, имаш стимул да продължиш. Финансово беше трудно. Такива бяха времената. Моят треньор Иван Нетов ми подсигуряваше пътуването. Приготвях си храна от вкъщи. Младите сега няма как да изпитат това, но имат възможност да бъдат по-различни от всички останали, които в момента подражават на всички останали, но не и на спортистите.
- Доколко тежките житейски моменти ви калиха като спортист?
- Всеки има подобни етапи от живота. При мен се случи на ранна възраст. Когато си по-уязвим. Спортът изигра голяма роля. Беше моето спасение, за да забравиш всичко останало. Сега, ако се случи нещо тежко, отиваш в залата. Изкарваш агресията.
- Когато вашата майка се разболява, вие сте на европейско първенство. Имали сте избор - дали да се простите с нея, или да останете да се състезавате. Какво ви мина тогава през главата?
- Дълго време мълчах и не исках да говоря по тази тема. Изборът в живота всеки сам го прави. Исках да я запомня така, както съм я помнела винаги. Затова останах. Не е нито за медал, нито от финансова гледна точка. Състезанието не беше толкова важно. Човек трябва да прави така, както усеща ситуацията. Сигурна съм, че тя би искала да остана. Продължих по пътя. Без да го искам, намерих спасение в спорта.
- Има само едно световно първенство, на което не печелите медал. През 2012-а. Какво се случи?
- Скъсаха ми се връзките на коляното. Нямаше как да продължа напред в битката. Имам две операции. Много тежки. По една година не съм се състезавала. Големи паузи съм имала в живота. Никой не ги е знаел. Всеки вижда как вземаш медал. Не знае какво си правел през другите 364 дни от годината.
- Доста хора се питат защо женската борба има много повече успехи от мъжката. Вие сте част от този отбор. Какво е вашето мнение?
- Те са страхотни. Не само благодарение на момичетата. Ключовият фактор е треньорският щаб, подкрепата на федерацията, на министерството. Петър Касабов и Стоян Петков са страшни професионалисти. С годините съумяха да правят правилна тактика на подготовка. Изключително удоволствие е. Тежко е. На всяка тренировка си на предела на силите, но явно това е пътят, защото имат невероятни успехи. Всеки ден се трудят максимално. В началото съм повръщала и ми е ставало лошо. Правиш и невъзможното, за да дойде медалът.
- Какви са шансовете на самбото да влезе в олимпийската програма?
- Всички се надяват това да стане. Олимпийското движение стана като бизнес. Сега е по-засилено. Нямам представа какъв ще е интересът руски спорт да влезе. Мисля, че шансовете са 50:50.
- Какво ще посъветвате всички деца, които ви гледат като идол?
- Искам да им кажа много неща. Винаги трябва да имат цел. Да се самоусъвършенстват. В спорта или в училище. Да вървят напред всеки ден. Не да се застояват, да лежат или да чакат някой да им поднесе нещо. Да се борят за това, което искат. Независимо в какъв аспект.