Анита Тодорова

Анита Тодорова е родена през есента на 1996 година в град Кюстендил. Завършва средното си образование в Професионална гимназия по икономика и мениджмънт "Йордан Захариев" - Кюстендил със специалност "Икономика и мениджмънт". В момента е студентка четвърти курс специалност "Финанси" в град София. Пише предимно поезия, но понякога и проза.

" Пиеса "

Светът е сценанеобятна,

театър на безбройпиеси

в една историянепонятна

заддвекоприненизавеси.

И всички ниесмеактьори,

скрити в самоделнимаски

нанепосилнотежкироли

зад бронирани окраски.

А животът е спектакъл,

смях и драма на моменти

в инсцениран маскен бал

за слава и аплодисменти.

След края нищо не остава

и последната от ред пиеси

завършва,както подобава …

… един поклон зад две завеси.

" Стихия "

Една си ти богинята самотна,

дошла от Рая да краси Земята.

Една е твоята усмивка бяла,

по-прекрасна от зората.

Стихия - дива, непокорна,

родена с поглед да пленява.

Душа със сила надарена -

от войната мир да сътворява.

Орисани с неземна красота,

очите нежни и омайни.

Сърцето, крехко и ранимо -

необятен океан от тайни.

Небесен ангел неуморен,

бдящ с разперени крила.

Твоето призвание е любов.

Твоето име е ЖЕНА.

" Тайният остров "

Всеки има таен остров

в море от неизплакани сълзи

с руини от загинала любов

и осъдени на смърт мечти,

където вечен жален зов

за живот отчаяно ехти .

" Утро"

Сънят отиде си безследно,

както мракът бяга от дена,

тихо, сякаш за последно,

през бяла утринна мъгла.

А под небето сиво, бледно …

искри поле от перлена роса.

Навън е хладно, ненагледно...

а зората, по-чиста от сълза.

Дори с очи остава необхватно

как губим най-безценните неща,

твърде рано и внезапно…

и като миг, изгубен в секунда,

времето препуска безвъзвратно.

И пак ухае утрото на самота,

но спомените връщат се обратно, ...

дори сънят се връща през нощта.

Болката унася деликатно,

заспиваме, изпълнени с тъга …

Няма нещо по-бедно и непонятно

от утро без надежда и мечта.

"Живот, сърце, душа"

Лети Животът, той не чака

неусетно времето да се стопи.

Смело стъпва, дори в мрака.

Не угасва своите искри.

Мълчи Сърцето, то не смее

железните окови да свали.

Дори кръвта му волно да се лее,

страха си никога не ще сломи.

Кипи Душата, тя не умее

копнежите си да смири.

Една едничка песен пее

за любовта и вечните мечти.

" Между страниците "

Из старите страници книжни

виждал ли си някога как …

… на небето през тихите нощи

Луната язди звездния впряг …

Как морето рисува пейзажи

по самотния пясъчен бряг …

Как стройните улични лампи

приютяват среднощния сняг …

Как на изгрев безбройни лъчи

плахо прекрачват небесния праг…

Как поляни от алени рози

зимен сън непробудноспят …

Как звездите в платната небесни

плуват в безбрежния мрак …

… как между редовете безкрайни

думите нижат се в пищен парад

… как между две тънки корици

скрит е един необятен свят ?

" Без следа "

Обещай ми да се върнеш,

дори на сън в лятна нощ.

Остани за миг да вдъхнеш

живот в сломената ми мощ.

Без тебе нямат име дните,

отлитат тихо, без следа …

а на часовника стрелките

режат като нож в рана.

Не стъпвай плахо, не шепти,

разтърси я тази тишина !

Поне една следа ми остави …

… дори да се изгуби в нощта.

По-добре сега и тук в мрака,

отколкото във вечността.

"Нашетолято"

Все още помня лятото

на безумните любовни тръпки.

Все още в съня си виждам

брега с пясъчните стъпки.

И не спирам нощем да мечтая

за топлия безлюден плаж.

Не спирам себе си да питам -

любов ли бе или мираж ?

Копнеж или призвание ?

За миг загърбихме тъгата,

забравихме какво е разкаяние.

С поглед, с чар ? С какво успя …

душата ми тъй силно да плениш ?

Вълшебни бяха дните в Рим,

незабравими - нощите в Париж.

От островите край Тоскана

до катедралата в Берлин.

Любов за завист и възхвала

като Наполеон и Жозефин.

Ако можех всичко да пожертвам,

всяко късче от сърцето си да дам,

щях да върнатоплитепрегръдки

под сенките на Нотърдам.

Дали бе истина или игра ?

Света превзехме с любовта си, …

… атойнаспревзе с красота.

За светцитебяхмегрях,

запоетите - мечтановдъхновение.

На границата на романс и сън

роди се райскотониприключение.

Знам, че помнишонзилетен ден,

вещаещрадост и промяна,

на онзи тих и необятен бряг,

където и надеждата остана.

А бе един незабравимсезон,

белятото на нашиялюбовензов.

Тамнякъдеувехнамладосттани,

тамугаснаобещанаталюбов.

Никога не щезабравя

лятото на нашите мечти.

С усмивкавечноще се връщам . . .

там …

на брега . . .

при някогашните следи.

?

" Сутрешна соната "

Събуди ме позната нота

отека на забравено пиано,

покрито с прах и самота,

в миналото някога прибрано.

Чух спомени да бродят тихо

из празния прохладен коридор

като шепот, неусетно плахо,

далеч от петолинния затвор.

Съмна утро в безлюдна къща

с ухание на повехнали градини,

където изгревът възвръща

нотите на минали години.

Усетих полъх на изгубен глас

и стон на ледени клавиши,

танцуващи в онзи ранен час

сред разпилени ръкописи.

Старото пиано на тавана

с жален зов към небесата

вечно свири, но теб те няма,

остана само нашата соната.

" Старомодна душа "

Душата ми е старомодна,

такава си е тя.

Не обиква нова мода,

не потъва в суета.

Тя спотайва топли чувства

към отминалите дни.

Вкуса не си променя.

Кожата си не мени.

Всичко ново, непознато,

в нея всява страх.

За нея истинската красота

е посребрена с прах.

Тя още носи стари перли

и кичозна розова капела.

Страда от неизлечима слабост

към дълги рокли от дантела.

Кафето пие си горчиво

всяка сутрин на балкона

в компанията на златен изгрев

и медения глас на грамофона.

Обича дългите разходки

в градината сред чучулиги.

Често губи пътя си към вкъщи

из страници на стари книги.

Понякога изчезва неусетно

в необятния потаен нощен хаос.

В дъжда под уличните ламти

тя копнее да танцува валс.

Не и омръзва да будува нощем

и недовършените гоблени да шие.

Любов от всеки не приема.

Младо вино тя не пие.

Пред себе си се е заклела

до гроб да е добросърдечна

Тя един закон си знае -

"Класиката ще е вечна".

Душата ми е старомодна,

такава си е тя.

Родена е необикновена.

Това и е в кръвта.

"Кръв"

Кръвта е сляпа, не подбира,

превръща всекиго във верен роб.

Рубинените и вериги оковават

от първи дъх до вечен гроб.

Тя е спътница случайна,

творение на мъдри богове.

Щедро всекиго дарява

с род, богатство, врагове.

Кръвта безмилостно осъжда

някои с радост, други с рана.

Крехка е като стъкло,

по-здрава от стомана.

Тя е кръстница, родила

вождове, царе, аристократи,

по кръв - семейство,

в очите - непознати.

Кръвта завинаги сплотява

роднини, братя и сестри.

Цветът и лесно се разрежда

от интереси и вражди.

Безброй души обричат

дълбоките и пурпурни реки -

по любов или принуда

да бродят заедно навеки.

Нейният извор непокорен

денонощно яростно кипи.

Тече по пътища безкрайни,

решава хиляди съдби.

Дори, когато си отидем

и времето в забрава ни зарови,

от този свят ще отлетим

в плен на алените и окови.

Там, където кръв извира,

любов не винаги изгрява.

За добро или за зло …

от кръвта вода не става.

" Мечти "

Волни пъстрокрили птици

някога у нас живяха,

дълбоко в сърцата скрити.

Отдавна неусетно отлетяха.

Безброй чудати нотни знаци

някога в очите ни ехтяха,

свободни като хиляди рояци.

Някъде на юг замряха.

Преди в душите ни цъфтяха

необятни пролетни градини.

Цвят по цвят незнайно овехтяха

през отминалите в самота години.

Преди мечтите ни зовяха

по следите на игриви пеперуди.

От мрака и тъгата ни прибраха

в земи от райски изумруди.

Сега угасват като стари свещи,

захвърлени безкрайно безсърдечно

в сандъка със забравените вещи,

където ще ни чакат вечно.

Някога отново ще ги търсим

из буйните сапфирени морета.

В съня си неуморно ще ги гоним

по дивите обагрени полета.