Актьорът Севар Иванов: Крием се зад привидното щастие на скъпите вещи

Публикувана: 24.10.2023, 11:30 3416 Автор: Даниел ДУМЕВ

От онлайн профилите ни струи колективен негативизъм

Кой е той

Севар Иванов е актьор. Завършва НАТФИЗ "Кръстю Сарафов" в класа на проф. Стефан Данаилов през 2016 г. с годишната награда на Театралната академия "Най-най-най-". Бил е зам.-директор по административните въпроси в Драматичен театър "Никола Вапцаров" в Благоевград. Прави докторска специализация в САЩ по програма "Фулбрайт", след като успешно защитава докторска дисертация в УНСС в катедра "Медии и обществени комуникации". Севар Иванов влиза в образа на Васил Левски в документалната лента на Камен Воденичаров "105 минути София" и така става най-младият актьор, претворил Апостола на екрана. Сега за пръв път изпълнява моноспектакъл - "Кученцето се засмя".

- Севар, какво е усещането да изпълниш първия си моноспектакъл?

- Голямо предизвикателство се оказа да си сам на сцената и да трябва да разкриваш елементи от същността си пред зрителите. Допълнително тази задача е усложнена от това, че "четвъртата стена" между мен и зрителите е вдигната и аз трябва да споделям мисли и емоции, без пряко да си комуникирам с тях. Малко наподобява хората, които си говорят сами на обществени места - хем знаеш, че те не говорят на теб, хем ставаш своеобразен съучастник на размишленията им. Такова би трябвало да е усещането и за зрителите. А аз трябва да се чувствам достатъчно комфортно за подобен "ексхибиционизъм". Първото представление мина странно за мен, тъй като беше първата среща с пълната зала. Не очаквах толкова силно да ми се отрази напрежението. Но първата премиера мина и въпреки вълнението и нервността спектакълът "Кученцето се засмя" се прие много добре. Сега знам, че с всяко следващо изиграване ще става все по-добре и ще се чувствам все по-уверен в това да изживявам лудостта си пред хората.

- Как се случи така, че влезе в ролята на писателя Артуро Бандини?

- Един ден режисьорът Ана Батева неочаквано ми се обади, каза да прочета един текст и да й кажа дали ми харесва, защото иска да ме покани в следващия моноспектакъл, който ще поставя. Прочетох текста, срещнахме се и единственото нещо, което ме вълнуваше и което попитах, е дали тя мисли, че аз мога да се справя. Темите в текста много ме развълнуваха и дойдоха в точен за мен момент. Много е приятно, когато работата ти се явява един вид терапия. Не говоря за това да се заровиш в нея, за да забравиш проблемите си, а точно обратното - работата ти да те кара да размишляваш и задълбаваш в тях в търсене на решение. Много е хубаво да можеш да се учиш от грешките на героите си и да не ги допускаш в собствения си живот. И така, от началото на месец септември започна изграждането на Артуро Бандини: нарцистичен, полярен, самокритичен, егоцентричен, с една дума - "многопластов" герой като всички нас. В допълнение е артист в затруднено финансово състояние, което още повече подкопава увереността във възможностите му. Дали съм се справил успешно с одухотворяването на този литературен герой, всеки зрител може да каже, като дойде да гледа спектакъла. Следващата дата е 24 октомври от 19:30 в Националния студентски дом на пл. "Народно събрание".

- Трудно ли е да си сам на сцената?

- Различно е. Много по-трудно е да се заблудиш например в ритъма и динамиката на представлението. И когато си сам, няма кой да те "вкара в правия път". Също така моноспектакълът изисква едно по-особено самочувствие - увереност, че можеш за час и нещо да приковеш вниманието на хората и да го задържиш до самия край, превеждайки ги смело и безпощадно през гледната точка на героя ти. Допада ми усещането, че зрителите са вперили сетивата си в мен и не само са ти се доверили напълно, ами и нямат търпение да видят още, да им полазиш по нервите дори. Интересни усещания и умения са това, които със сигурност имам още да изследвам. Но съм сигурен, че този опит, който трупам с това представление, много ще ми помогне както на сцената, така и в лично надграждане.

- Героят Артуро Бандини размишлява върху съществуването, съзнанието и всичките противоречия в човека. Тези въпроси ти задаваш ли си ги?

- Мисля че е нормално за всеки от нас да си ги задава. Обикновено тези въпроси идват в главата ми, когато съзнанието ми не е заето от работа. Затова си обичам работата, осмисля ежедневието ми. Защото независимо от причината за нашето съществуване, ние сме на този свят и би било много по-добре да се опитваме да сме най-добрите си версии, за да движим този свят към нещо по-добро и смислено. Може би това е една от основните разлики между мен и Артуро Бандини - аз не използвам незнанието на отговора на въпроса "защо сме тук" като оправдание да не правя нищо за собственото си развитие. Напротив, аз се стремя към някакво утопично съвършенство, с ясното съзнание, че никога няма да го достигна. Но поне искам да знам, че съм направил каквото зависи от мен. А каква е причината да сме тук, може би някога ще разберем. И липсата на отговор е някакъв отговор все пак.

- "Сега, когато гледам лицата на хората около мен, виждам, че моето лице е същото като техните... Лица като цветя, натъпкани в красива ваза, в която цветовете им са избледнели." Какво означават за теб тези думи на Артуро?

- Прозрението, че всички сме еднакви. Че всички бягаме от себе си, от проблемите си. Че се крием зад привидното щастие, заобиколени от скъпи вещи, големи и шумни компании от хора, за които всъщност не ни пука истински, но ни карат да се чувстваме като част от общество. Че повтаряме грешките, чиито последици са формирали нашите характери. Всички сме еднакво изплашени от това да покажем истинската си същност, затова показваме еднаква щастлива маска. Тези дума са доста актуални днес, когато, преведени със съвременните средства, могат да се отнесат и за всички, които, скрити зад онлайн профилите си, споделят колективното негативно мнение по всички теми. По много изкривен начин профилите в социалните мрежи са обединени в омразата си срещу всеки и срещу всичко. Забелязват се два вида коренно различно поведение: на онлайн профила, който сее омраза напосоки, и в същото време реалният човек, който не смее да каже нищо хубаво от страх да не се превърне в обект на омразата на другите.

- Какви съвети имаш към младите, прохождащи актьори?

- Еха, не знаех, че вече съм стигнал до такова "ниво", че да давам съвети на млади актьори. Може би да не се примиряват: ако не знаят - да питат, ако се страхуват - да пробват, ако мечтаят - да са готови да изминат целия път до постигането на мечтата. Да не ги мързи и да не си поставят сами граници. Преди време ми бяха казали един много хубав израз, който може и да послужи за добър съвет понякога: "Театърът не се нуждае от теб. Ти се нуждаеш от театъра“.