Орлов мост - сърцето на промените
От 1990 г. до днес Орлов мост - символът на промяната
1 милион българи през юни 90-а и още толкова сега искат смяна на системата
Надя Панкова
1 милион българи скандираха "45 години стигат" и "Времето е наше" на Орлов мост през 1990 година. Най-грандиозният митинг в зората на младата демокрация се проведе на 7 юни и до днес остана единственият в такъв мащаб, носещ такава надежда за промяна. Предизборното шествие на СДС извади по улиците, покривите и дърветата 1 милион българи от цялата страна.
София посиня, хората бяха окрилени, вееха се знамена и всеки таеше огромна надежда за промяна. Комунизмът, казваха, си отива. На трибуните застанаха Петко Симеонов, Петър Берон, Желю Желев, Петър Дертлиев, Михаил Неделчев - част от двигателите на промяната. Хората слушаха в захлас ораторите Радой Ралин, Блага Димитрова, отец Христофор Събев, свикваха с обръщението "господине".
Народът ликуваше, показвайки двата вдигнати пръста нагоре, плакати в синьо заливаха страната, а шофьорите по пътищата се поздравяваха с включени светлини и знака на победата. Доктор Константин Тренчев, едно от лицата на протеста през 1989 г., се прочу с призива: ДМахнете звездата или ще щурмуваме!У Червената петолъчка от Партийния дом тихомълком бе отнесена, също толкова тихомълком малко по-късно той бе подпален отвътре, за да изгорят тайните архиви на комунистическата власт. Навсякъде се носеше "Развод ми дай" на Асен Гаргов, хората се прегръщаха по улиците и усещаха, че нещо ще се случи. Бъдещето надяна розовите очила. Хората вярваха в него, вееха знамена и се радваха, че слагат край на комунистическия гнет.
Е, 23 години по-късно става ясно, че комунизмът си е отишъл, но демокрацията не е такава, на каквато сме се надявали. България смени системата, но не успя да вземе тайната власт на бившите комунисти и техните деца, които си присвоиха богатствата на държавата. Демокрацията постепенно започна да се случва, но с отчайваща мудност, придружена от серия ограбвания чрез пирамиди, кредитни милионери, куфарчета с милиони и мутри. Но пак валяха обещания, пак имаше митинги и народът пак намираше на кого да повярва.
Днес никой нищо не обещава, никой на никого не вярва и нищо не се знае.
Един милион души отново излязоха на улиците да протестират срещу "политическата система". Но разпокъсани в исканията си, те не знаят как биха могли да ги реализират. В нито един политик не виждат алтернатива. А и не търсят такава, тъй като нито едно старо лице не може да се покаже пред тълпата днес и да не бъде оплюто. През 1990 г. сякаш беше по-лесно, смятат днешните революционери - тогава БКП просто трябваше да се смени като политическа каста. Днес няма кой да застане пред народа като алтернатива, протестиращите не знаят дори какво пише в конституцията. Отчайващото политическо невежество може да се окаже поредната сламка, в която да се вкопчи поредният политически измамник, който да яхне вълната.
Историята хем се повтаря, хем не съвсем. Нито хората са същите, нито обществените условия. На ход е новото поколение, което прави своята революция. То е отрасло в условията на демокрация, има по-силни инстинкти за свобода и за личните си права. Въпросът е ще излъчи ли своите водачи, които да постигнат новите цели - едно по-добро ниво на българската демокрация. Или стремежът за по-достойно бъдеще ще се удави в морето на гнева.
