Художникът и музикант Диньо Господинов: Политиците ни са нагли, а народът е апатичен

Лидерите и успешните хора трудно оцеляват у нас 

КОЙ Е ТОЙ

Диньо Господинов, известен с псевдонима Din-Yo, е родом от Нова Загора. Автор е на музика и текстове, победител е в конкурса за поезия на фондация "Св. св. Кирил и Методий". Другата му страст е изобразителното изкуство. Завършил е архивистика и документалистика в СУ "Св. Климент Охридски". "България Днес" разговаря с него за политиката, изкуството и уникалната индивидуалност на българския народ.

- Г-н Господинов, преди две години нарисувахте коронавируса и вградихте сянката си в картината. COVID-19 вече си отива, но защо създадохте точно такава творба?

- Тогава обстановката беше съвсем различна. Беше страховита психоза. Помня как вървях по улиците в първите дни на пандемията и беше като филм на ужасите. Изкарах вируса тежко, макар и без да влизам в болница. Тогавашните ми преживявания ги пресъздадох в картината. Хората, които творят, трябва да си дадат сметка, че това е тяхното време. Ние купуваме времето на твореца и затова понякога ми е жалко, когато видя, че творбите са на ниска себестойност. Все пак това е късче от живота.

- Вече няма коронавирус, но има война. Бихте ли нарисували войната?

- Стилът ми на рисуване е такъв, че всяка моя картина може да мине за война

- Какъв е стилът?

- Наскоро говорих с приятел за картините ми. Не всички образи, които въплъщавам с тях, са зли. Има и някои, които са усмихнати, но той ми каза, че изглеждали ехидни. Глуповати са образите, които рисувам - предимно зли, като добродушни не се виждат. Определям го като мой собствен стил, който е изкристализирал през годините. Затова и всяка моя картина може да бъде обявена за военна илюстрация.

- Освен като художник сте познат и като рапър. Но всъщност не сте рапър. Разкажете за тази заблуда.

- Това е моя много дълга битка да обяснявам, че не съм рапър. Бях дамгосан с това определение, когато се появиха статии за картината с коронавируса. Оттук насетне, каквото и да направя, се опасявам, че винаги ще бъда под знака на рап музиката. Много съм далеч от рапа. Обичам да слушам тази музика, но не умея да се изразявам чрез нея. Соло и арендби музиката ми е повече на сърце. Там си намирам мястото. Когато си по-малък, правиш повече компромиси, за да се харесаш. Сега, слава богу, стигнах до състояние да отстоявам себе си. И не се опитвам да се харесам на всички.

- Новата ви песен се казва "Сенки". Какво е посланието, което носи?

- Може да прозвучи клиширано, но песента дойде от душата ми. Текстът е мой, мелодията е моя. Песента съдържа мои вътрешни преживявания. Режисьори на видеоклипа са Диляна Данева и Асен Караниколов, а оператор е Момчил Александров. Диляна е и сценарист. Когато влязох при Пешо да я записвам, аз всъщност отивах за друга песен. Казах му, че замислям нова песен, която вероятно само на мен ще ми хареса. И той ми отговори: "Такава песен, която само на теб ти харесва, не ми се прави много". Изпях му мелодията и започнахме веднага да я правим. Имам няколко основни неща, които искам да кажа със "Сенки". Като вглеждането в себе си. Наблюдавам, че хората все по-малко обръщат внимание на своя собствен вътрешен глас. Започнаха да бягат от болката и да търсят начин да я притъпят, а не да си решат проблемите. Това е метафората на сенките, които са всички наши спомени, преживявания и травми. Сенките са и наше оръжие - нещо, което пренебрегваме. Те са нашият опит и начин да бъдем по-мъдри. Доспехите в клипа са нашите преживявания и опит. Този арсенал ти помага да вървиш напред по пътя си и да побеждаваш.

- Всъщност доспехите, които носите, са използвани в снимките на филма "Конан Варварина", които бяха реализирани в България.

- Да, това са оригиналните доспехи и са правени специално по поръчка за филма. Имах доста голям избор от дрехи. Но тези ми харесаха много.

- Лесно ли е да се прави такъв тип музика с вглеждане във вътрешния ни свят, когато насреща сериозна част от аудиторията се интересува от пари, коли и жени, възпети в чалга културата?

- Задавате ми екзистенциален въпрос. Ако не ни харесва тази култура и не откриваме себе си в нея, то със сигурност трябва нещо да променим. Ако се носим по течението, културата няма да се промени. Първо трябва себе си да променим, и то в посока, в която ще се чувстваме щастливи. Имам много приятели музиканти и се движа в тази среда. И си мисля, че повечето от тях не са най-големите щастливци. Не искам да дойде момент, в който да се срамувам от това, което правя. Да, вероятно го казвам от позицията, че мога да си го позволя. Музиката не е основната ми работа и дали ще ме затрупат с покани за участия, не ми е най-важното. Но да, хубаво е да имаш публика и да отключваш нещо в хората, които те слушат. Иначе е като да приказваш сам със себе си.

- Казвали ли сте си някога, че сте щастлив или пък не, че сте роден в България?

- Никога не ми се е налагало да кажа, че не съм щастлив. Нямал съм причина. Имал съм възможност да пътувам и да направя сравнение между нас и света. Тук сме много странни хора и много ценя тази българска индивидуалност. Понякога мога да я иронизирам и да я подлагам на присмех, но истината е, че много я ценя. Това е като името ми.

- На кого сте кръстен?

- На дядо ми Господин. Това е много специфично име за Тракийския регион. В София съм имал много ситуации заради него, докато в родния ми край е често срещано. В началото ми беше странно, но във времето започна да ми харесва, защото говори за индивидуалност. Преди време отидох на очен лекар и ме попита за името ми. Казах: "Диньо, с ер малък и о". Но тя ме помоли сам да си напиша името, презимето и фамилията. Пиша аз Диньо Цветков Господинов. И тя: "Ооо, то другите ви имена са български". Харесвам това, което нося. Ние сме интересен народ. Можем да бъдем крайно лоши и крайни добри. Чужденците не могат да проумеят нашата мая.

- Чудна е българската душа, но живеем във времена на инфлация, на високи цени на горивата, на разпад на управляващата коалиция и във времена, в които не се разбираме със Северна Македония. Какво ви е мнението за тези обществени процеси?

- Имам мнение, още повече че съм учил политология. Преди години бях много по-навътре в процесите. За мен най-големият удар беше, когато модата на контрапротеста беше в разгара си. Тогава приключих да се интересувам, защото никой не можеше да бъде сигурен в каква кауза участва. Започва протест и следва протест от другата страна. Според мен оттам тръгнаха големите проблеми. Кризи винаги ще има. По-лошото е, че народът е обезвери и стана апатичен. Политиците ни станаха откровено нагли. Спряха да защитават каузи и да държат на думата си. Знаейки за своята безнаказаност, си позволяват да говорят откровени лъжи. Никой вече не им търси сметка, а те се префасонират от една политическа сила в друга. Няма ляво, няма дясно. Има едно непрестанно лъжене и надвикване. Отвратен съм. За съжаление, не трябва да е така, защото ставаме апатични и оставяме съдбата си в чужди ръце. Няма лидери... Идва някой захаросан и обществото го припознава. Следва разочарование, идва криза. И се появява следващият. Може би ние си огъваме лидерите и не могат да живеят в България. Как да успее един човек, като е мачкан и успехите му се неглижират. Нямам много добри прогнози, но едно мога да гарантирам - ще оцелеем.