Първата ни олимпийска шампионка Здравка Йорданова: Кралица Елизабет стана да ни аплодира

- Тренирах първо волейбол

- Преподавам на студенти в НСА

- Алея на славата ми е мечта

Датата 24 юли 1976 година ще остане завинаги в българската олимпийска история. Тогава на гребния канал в Нотър Дам Айлънд, Квебек, Канада, страната ни печели първо олимпийско злато при жените. Английската кралица става на крака, за да изслуша българския химн, докато родният трибагреник се издига на най-високия пилон!

Тази чест се полага на великолепния гребен тандем Здравка Йорданова и Светла Оцетова на двойка скул. На игрите Монреал 1976 те разбиват една дългогодишна хегемония и с огромна преднина печелят титлата, за да се увековечат като първите дами с олимпийско злато за България. В Монреал жените дебютират в гребането, а фаворити в дисциплината са двойките на СССР и ГДР. На финала обаче България е първа с близо две лодки преднина пред ГДР, а съветското дуо е оставено далеч назад. Ето какво разказа за читателите на "България Днес" легендата ни в гребането Здравка Йорданова.

- Г-жо Йорданова, как едно момиче по онези години се реши да се захване със спорт като гребане?

- При мен спортът беше заложен като фактор в живота ми. Преди това тренирах волейбол. По различни причини пропуснах едно лято, останах извън основния състав и реших, че това не е моето място. В този момент ми предложиха и отидох до езерото в Панчарево, за да видя тези лодки. Безкрайно ми хареса и затова останах там. Сега децата прекалено много се замислят - този спорт е за мен, този не е, този е за момичета, онзи за момчета. Вече виждаме, че жени навлязоха в една чисто мъжка територия в спортове, в които дори вече имаме олимпийски шампионки - бокс, карате.

- На игрите в Монреал 1976 за първи път участват жени във вашия спорт. Доколко бяхте уверени в себе си, че можете да се борите за олимпийско злато?

- Това беше голям шанс за нас. Ние самите знаехме, че сме много добре подготвени, но това не беше така известно на останалата част от публиката. Гребането винаги е стояло малко встрани от прожекторите. Ние тренирахме по язовири, реки, езера, далеч от това, което се случва по телевизията, поне в България. Бяхме голямата изненада за останалите, но не и за нас. Често се сещам за думите на нашия треньор руснак, който, преди да ни отпрати към финалния старт на олимпиадата, каза: "Отидете там и направете това, което можете, а вие можете!". Това ни преля такава допълнителна увереност. 

- Кога разбрахте, че на трибуните на олимпийския канал има кралска особа?

- Със Светла видяхме, че английската кралица Елизабет II наблюдава състезанието, и това беше много впечатляващо за нас. Англия все пак е родината на гребния спорт и тя беше дошла там преди всичко, за да аплодира английските гребци. Те обаче завършиха 12-и и кралицата беше принудена да стане на крака, да аплодира българи и да слуша българския химн. В тура за овации разбрахме колко много българи ни подкрепят там. Тогава видяхме и кралицата, която се обличаше в екстравагантни розови и сини тонове и се открояваше на трибуните. Беше невероятно усещане! 

- Какво е да носите титлата първата жена олимпийска шампионка на България заедно със Светла Оцетова?

- Много е приятно да знаеш, че си първият, стъпил на този връх. Отговорно е заради историята. Винаги се помнят първите - първият медалист, първият олимпийски шампион, първите златни медали при жените.

- Младите сякаш не са толкова запознати със славната ни история. Може би заради недобрите резултати в спорта в последно време?

- Сякаш малко посвикнахме с по-ниското ниво. Сега се радваме на неща, които във времето, в което ние се състезавахме, дори не ги отбелязваха. Разбира се, ситуацията в България и в света е различна. И тогава, и сега имаме добри спортисти, но условията са други, мотивацията също. За нас беше много важно и отговорно да се реализираме. Никой не искаше този невероятен труд, който сме положили, да отиде на вятъра. Сега забелязвам, че някои спортисти не го преживяват по този начин, не ги вълнува чак толкова. За мен беше трагедия, ако не успеем. Много силно се надявам, че ще имаме успехи на сегашната олимпиада в Париж.

- Златния медал гледате ли си го често?

- Вече не много, преди повече го показвах, хората искат да го видят, да се докоснат до него. Когато бяхме в Канада, вървяха реклами по телевизията и периодично показваха златния медал в едър план и изчезваше като мираж. Тогава си мислехме дали ще успеем да стигнем до него, дали ще го получим, беше интересно усещане.

- Съжалявате ли, че на олимпиадата в Москва 4 години по-късно оставате на косъм от медалите и сте 4-ти?

- Разбира се. Но олимпийската титла не се защитава, тя е уникална. Много хора мислеха, че ще отидем отново да си вземем златния медал, но за 4 години се случват много неща. Дали ще успееш, или не, това никой не знае. Появяват се нови герои, няма гаранция. Оценихме някои грешки в подготовката, част от нея ни беше повече от необходимото. Отидохме преуморени на тази олимпиада. 

- Занимавали сте се със спортна журналистика. Откривате ли общо между гребането в лодката и работата като журналист?

- Дългогодишната работа в гребането ми даде много повече от олимпийска и световна титла. Даде ми увереност. Знам, че трудът се възнаграждава. Винаги съм харесвала литературата, макар че първоначалната ми идея беше да уча в Художествената академия, защото завърших техникум по приложно изкуство. Спортът ме засмука много силно и двете неща нямаше как да вървят заедно. Кариерата ми продължи доста дълго и след това дойде компромисно решение, но не лошо. Винаги съм имала отношение към писането. И сега преподавам журналистика на студентите ми в Национална спортна академия. Винаги им казвам, че журналистиката сама по себе си не може да им даде достатъчно. Те трябва да имат основата в това, което ги влече, общата култура да бъде много богата.

- Колко важна бе за вас тази мисия да бъдете посланик на България за спорт, толерантност и феърплей към Съвета на Европа?

- Това бе като черешката на тортата. Да бъдеш избраникът на страната си за такава мисия е много отговорно. Всяко едно от имената беше еднозначно избрано. В някои страни има феърплей, правят чудесни инициативи и традиции. Не бих казала, че ние много добре се справяме с тази задача. В България някои дори не знаят какво означава феърплей. Тук по-скоро си говорим за това, но по-малко го реализираме. Има някои инициативи, предимно във футбола, но там пък най-малко се проявява честната игра. За жалост медиите повече се вълнуват от негативните примери. Аз лично изпратих писмото до МОК, с което поискахме награда за феърплей за Ивет Лалова, когато й счупиха крака и тя се държа изключително достойно.

- Вие сте почетен гражданин на София. Ще се осъществи ли идеята ви за оформяне на "Алея на спортната слава" в София?

- Това е голямата ми мечта, превърнало се е почти във фиксидея. Толкова години вече се сблъсквам с невъзможността да го направим, но не искам да губя надежда. Алея на спортната слава би била не само атракция за София, но и важна от историческа и възпитателна гледна точка. Трябва да я има в името на паметта, както и в името на бъдещите поколения. Вече няколко пъти главният архитект на София ме отпраща към Спортната академия. Много им харесва идеята, но питат защо точно в Княжеската градина. Мястото на Алеята е в центъра на столицата, това съм го видяла в другите страни. В Монреал например заведох сина ми, за да види къде са се случили най-великите събития в живота ми. Там са направили един мемориал до стадиона, на който стоят знамената на всички участвали страни. На медни плочи са написани шампионите и там стои и моето име. Усещам, че навсякъде другаде се чувствам повече ценена българка. Бих искала да се чувствам и тук така...