Латинка Петрова: Готвя сватба!

Коя е тя?

Латинка Петрова e родена на 1 януари 1944 г. Завършва ВИТИЗ в класа на Методи Андонов и проф. Стефан Сърчаджиев. Играла е във филми като "Двойникът" и "Адио, Рио", както и в много театрални постановки. Девет години е била на щат в Сатиричния театър в София. Добре гримирана, с изрусени къдрици и ноктопластика на ръцете, комедийната актриса наистина е нестандартна "бабет". Позната е на зрителите и от тв рекламите на мобилен оператор.

Лили АНГЕЛОВА

- Г-жо Петрова, разбрах, че се готвите за сватбата на дъщеря си Линда, така ли е?
- Ооо, да. Това е най-хубавото, което скоро ми се е случвало. Благодарение на дъщеря ми, зет ми и сина ми сега бях по Великден в Париж и сбъднах една от мечтите си. Но да ви кажа, аз не обичам да се оплаквам, но ако не са децата ми, изобщо няма да мога да пътувам.

- Малка ли ви е пенсията?
- 192 лева. И аз като голяма част от възрастните колеги наскоро си написах молбата до Съюза на артистите за актуализиране на пенсията и сега чакам резултата.

- Съществува ли такова понятие като пенсиониране за един актьор?
- Константин Коцев, вечна му памет, казваше: "Да си видяла някъде пенсионирано пиле у гората да пее?!" Пенсионирането на актьорите е понятие, което е вързано с администрацията. Пенсионирането означава, че вече не си на щат. Но колко хора работят след пенсия и даже колко от тях са по-полезни, защото изведнъж за тях се откриват роли. Май ние сме единствените, които не страдаме, че и след пенсия нашият творчески път не прекъсва. Играем и в болници, и в училища, играем и без пари. Но това е актьорът. Такава му е природата, дявол да го вземе! Аз никак не чувствам това следпенсионно време, което ще ме накара да си седна вкъщи и да плета чорапи. Ние сме щуро племе и слава Богу, че това племе го има.

- На вашите 71 години още ходите на кастинги?
- Да, току-що се върнах от френски филм, който снимат в "Бояна", където се явих на кастинг. Убиха ме, а до мен се търкаляше окървавен и Деян Донков (смее се). Но знаете ли, не искам да изпадам в битовизъм, това е проблем на цяла България. Но лошо е да не можеш да си позволиш едно пътешествие, след като си вече пенсиониран, и да си кажеш: "А сега вече имам време, имам енергия, сега вече заслужавам да видя Египет примерно". Но не, с тези пари никъде не можеш да отидеш. Аз съм си създала "самозареждане", защото живея позитивно. Планирам си нещата и те ми се случват хубави. А не да се затръшкам, да се прегърбя и да стоя само на пейката пред блока с бабите. Това на мен не може да ми се случи.

- Ванга обаче ви е предсказала много пари, още ли ги чакате?
- Хахаха, ходила съм при нея четири пъти. Много й вярвах. Каквото каза, всичко се изпълни. Вярно, че ми каза, че "много пари ке работим", и аз чакам. Значи предстои. Но материалното не е толкова важно. Какво, да не би в два кревата да си лягам вечер, вили, къщи, а като те хване склерозата и не помниш къде си скрил парите, за какво са ти? (Смее се.) Аз, честно казано, никога не съм оставала без пари. Веднъж с дъщеря ми минавахме покрай радиото с колата и аз й казах: "Линда, запомни, ако някога припадна тук от глад, ти кажи - "Мама преяде!". И това за цял живот го помни. Никога такова унижение да не изпиташ да кажеш - гладни сме, изнемогваме. Такива работи съм забранила вкъщи да се говорят. Просто защото и ние като всеки българин знаем 2 и 200. Аз от нищо нещо правя. Ето, всеки ден готвя по три манджи - ставам в 6,00 ч., после гимнастика един час, кафе, засилвам се в кухнята и до обяд съм направила две-три манджи. Поглеждам се в огледалото, капка парфюм и навън, чакат ме приятни изненади. Но трябва и да се обичаш, да си малко егоист.

- И чувство за хумор да имаш... От кого сте го наследили вашето?
- От баща ми. Той беше шоп, а майка ми македонка. Баща ми беше финансист, но с уникално чувство за хумор. Помня, таткото на Иван Славков беше доктор и пръв приятел на моя баща. Спомням си като дете идва с портокали вкъщи, а ние не знаехме този плод какво представлява, какъв вкус има. Само го рисувахме в училище. Той дойде, прегледа баща ми, който имаше пневмония, и каза - "Не, ще ти бия инжекции, довечера компанията без теб не може". А ние с Иван Славков, вечна му памет, си играехме отвън на дама. Баща ми живя до 96 г., а и майка ми също. Той не спря да пуши и да пие. Но това са хора от друго тесто.

- Приятелка сте и с майката на Михаил Билалов, още ли играете табла с часове?
- Ооо, да, още е така. А Мишо е толкова талантливо момче! И беше първият, който ми се обади за Великден, много го обичам. Радва ме това тяхно талантливо поколение и най-вече фактът, че тези деца се учат да си търсят шанса, а не стоят като нас да чакат да им се случи хубавото и някой да се сети за тях.

- А вие сте били в класа на Стефан Сърчаджиев заедно с Ламбо, Стефан Мавродиев?
- Да, и Миглена Караламбова, Илия Добрев, прекрасни спомени имам от тогава. А Сърчаджиев ни учеше на занаят.

- Парцалев ли си остана най-добрият ви приятел?
- Да, много го обичах. Парцалев беше тъжен клоун. Един велик самотник. Просто природата го беше извикала за живот като метеорит - да светне силно, да блесне и да изгасне. Така преживя живота си. Той беше интелектуалец и тотален джентълмен.

- Колежката ви Стоянка Мутафова също продължава да играе.
- Да, така е. Радвам й се. Ние с нея не сме еднодневки и това е хубавото. Знаете ли, артистът е благодарен човек. Радва се и на малкото, което му поднасят - я да го извикат на четене на книга, я на рожден ден да забавлява гостите... Най-тъжно е обаче, когато не можеш и това да правиш.

- За кои ваши колеги, които вече не са сред нас, си спомняте най-често?
- О, те са толкова много... Коканова, Баташов, Пепа Николова, Велко Кънев. С него си играехме табла в Сатирата. Боже, колко са ми скъпи тези хора и изведнъж си казвам: "Боже, как осиротяваме!" Георги Георгиев-Гец също. Иска ми се да му извикам: "Жоре, къде си да ти кажа един виц, който вчера чух". Той обичаше вицове и се смееше до сълзи. Разбрали сме се с него, който пръв си отиде от този свят, другият да го пази - я отдолу, я отгоре (смее се). Аз като отивам в черква, такъв поменик правя... Уви, добавям все нови и нови хора. След това отивам към роднините си. Това също е някакво родство, духовно братство.

- Синът ви с какво се занимава?
- Синът ми от петгодишен свири на пиано, но стана ядрен физик, доктор на науките. Сега преподава в Софийския университет. Той десет години бе в Америка и Канада, признаха му тук докторската степен и сега преподава. Дъщеря ми завърши Испанската езикова, българска филология, журналистика и сега се надявам да ме направи горда баба.

- Ще бъдете най-прекрасната баба на света.
- Ооо, дано. Надявам се да бъда страхотна баба. Трябва да ви кажа, че всичко друго е суета. Искам да науча внуците си да вземат малко от моя ген, от енергията, от артистизма ми. Няма смисъл да си много образован, ако Бог не ти е дал чувство за хумор, с една дума - да те е ощетил с това. Онова зрънце да ти е дал - да знаеш да се усмихнеш, ама така искрено и от сърце. Както великата Едит Пиаф пее: "Смей се на живота, смей се на смъртта".