Синът на Константин Коцев - Димитър Коцев-Шошо: Картина на Майстора спаси баща ми от инфаркт

Уволниха го от Сатирата, защото
провали турне в Русия

Киното вече е умряло

Кой е той?
Димитър Коцев-Шошо е роден през 1971 г. Син е на големия актьор Константин Коцев. Завършва кино и тв режисура в НАТФИЗ "Кр. Сарафов", също и английска филология. Снима тв предавания, реклами и музикални клипове. Работил е като преводач на Том Робинс, Пол Боулс и Капоти. Режисьор и сценарист на нашумелия филм "Лора от сутрин до вечер", "Четвърта власт" и "Баща ми, майка ми, сестра ми". Съвсем наскоро излезе и втората му книга - "Скарида".

Лили АНГЕЛОВА
Снимки: Борислав ТРОШЕВ

- Г-н Коцев, миналият месец, ако беше жив, легендарният ви баща щеше да навърши 89 години. Тези дни си отидоха още двама негови колеги - Васил Попов и Мария Русалиева. Спомняте ли си често за баща си?
- Разбира се. Той беше баща приятел. Днес ако усещам някаква подкрепа, то е от двамата с майка ми. Защото моето изграждане като човек, като писател и режисьор се дължи на тези двама души. Майка ми Савина Ковачева беше филолог и журналист, който се занимаваше с изяществото на езика. Благодарение на нея превеждах книги, пописвам от време на време романи. С баща ми общуването беше невероятно. Често сядахме и в малка шкембеджийница в кв. "Иван Вазов" и разговаряхме с часове. Първият ми спомен за татко е как го чаках зад кулисите в Сатиричния театър. Но съзнателен спомен имам чак от "Дневникът на един луд" по Гогол, бях 7-годишен. Спомням си, че бях с кобур с два пищова. Тогава така ходех на театър. Не разбирах нищо, но изпитвах смес от гордост и срам. Имаше моменти, в които си казвах, че татко не бива да се държи така пред толкова много хора. После си мислех: "Я, те му пляскат, значи трябва да съм горд с него. Много интересно ми беше. Така или иначе всеки ден си висях в театъра по един или друг повод. Най обичах обаче да се срещаме с него случайно в центъра, да се качваме на трамвая и да се приберем заедно. Всеки път се намирахме, единият надушваше другия и направо отиваше при него. Още го сънувам и много ми липсва.

ВНИМАНИЕ, ЧИТАТЕЛИ! Целия текст, снимки, още факти и интересни детайли ще публикуваме УТРЕ в хартиеното издание на "България Днес"

- Вярно ли е, че майка ви е била секретарка на Тодор Живков? Трудно ли ви беше след смъртта й?
- Майка ми работеше в Държавния съвет, беше редактор. Трудно му беше на баща ми, след като си отиде мама. Ние със сестра ми Зори бяхме в пубертета - аз на 15, а тя на 14 години. Освен че работеше непрестанно, често му се налагаше да пътува и да ни оставя сами. Понеже не знаеше как се пазарува, купуваше някакви промишлени количества - примерно 10 млека, 6 пръчки салами, 4 хляба и ги слагаше в хладилника (смее се). Оправяхме се, но това в някаква степен ни даваше свободата, която днешните деца я нямат. Това е много хубаво чувство - да контактуваш с този, с когото искаш, когато поискаш, по начин, по който искаш. Но баща ми беше невероятен. Имаше моменти, когато ни разсмиваше до припадък. Един от случаите бе със скъпа семейна картина, портрет на Майстора. И ние като повечето българи през 90-те изпитвахме финансови трудности. Аз и сестра ми непрекъснато го врънкахме да я продаде, защото ни трябват пари. Убеждавахме го по всякакъв начин, но не и не. Един ден пак започваме, а той за съвсем други неща говори. Слуша ни, а като спрем, отговоря: "Това кисело мляко, дето го ядохме днес, не беше ли развалено?" Ние се ядосваме: "Абе, тате, киселото мляко не беше развалено, но дай да продадем картината." А той: "Ох, звъня в общината, никой не отговаря, явно ще трябва да ходя там." И продължава в същия дух. С напълно сериозно изражение. За всякакви други неща говори, от което ние първо се ядосахме, после се изнервихме и накрая вече се разсмивахме. Буквално се въргаляхме по земята, защото каквото и да кажеш, той си измисляше най-невероятни неща. Накрая, след като се смяхме, смяхме, смяхме, му казахме: "Тате, ти победи - печелиш!" А той: "За какво?" И ни побърка докрай.
- В крайна сметка продадохте картината, нали?
- Да. Беше автопортрет на Майстора. През 2000 г. той получи инфаркт. Помня, че през нощта ме бутна и каза: "Май получих инфаркт." Скочих от леглото, звъннах на линейката и веднага го оперираха. Тогава продадохме картината. После той се разболя от алцхаймер. Нищо не разбираше милият, дори когато за 80-ата му годишнина го събрах с приятели и колеги да гледаме един от любимите му филми, в които играеше - "Гола съвест".
- А защо всъщност го уволниха от Сатиричния театър, без да присъства?
- Защото на едно турне в Русия баща ми си пийнал и като отишли там, казал всичко, което си мисли, за съветската власт и начина, по който се държат с нашите актьори - подценявани по всякакъв начин от техните.
- Колежката на баща ви - Цветана Гълъбова, обясняваше, че е възможно да са му слагали и опиати в чашката, не алкохол.
- Възможно е, но той това ни е разказвал. Много трудно преживяваше, че остана без работа след това.
- Вярно ли е, че не са се разбирали с бащата на Марта Вачкова - Григор, на когото е завиждал?
- Не знам за такова нещо. Ние с Марта сме работили заедно. Чел съм подобно нещо, но не смятам, че е така.
- Имал е изключително чувство за хумор, двамата с Иван Стоянович са били ненадминати.
- О, да. Помня, че Иван беше чул по радиото за смъртта на човек с името Константин Костов и помислил, че е баща ми. После се обадил на майка ми, която казала, че татко е жив и здрав. Обажда се и на него и казва: "Ела да пием тук по едно." И го посреща с панихида у тях - с жито за "Бог да прости" и вино. Отпразнували си хората... (Смее се.)
- Вашето чувство за хумор също от баща си сте наследили. Като учител по ски сте лъгали всички чужденки, че всеки ден имате рожден ден?
- Хахаха, да. Две поредни зими работех в Боровец. Веселите англичанки, за които ски учителят е нещо като полубожество, ни даваха бакшиши, подаръци, то затова ни викаха Столетниците на ски учителите.
- В последният филм, който снимахте - "Баща ми, майка ми, сестра ми", също има комичен момент - един баща, две различни майки...
- Да, и две момичета от тях. Момичетата се сближават, разделят се, после пак се намират и накрая порастват пред очите на зрителите. Юлиян Вергов, с когото се познавам от детската градина, веднага го избрах за ролята. Пасна отвсякъде - интелигентен, интересен, харесван (смее се).
- За този филм спечелихте субсидия от Националния филмов център.
- Да, нискобюджетен е, но това е прекрасна идея - да се спонсорират повече нискобюджетни продукции, не само високобюджетни филми. Първият ми филм - "Лора от сутрин до вечер", се завъртя и имаше фестивален успех, без да разполагаме с много средства. Затова смятам, че интересната история прави качеството на продукта, не е само да вложиш много средства.
- А защо се интересувате от медиите - режисьор сте и на "Четвърта власт".
- Винаги съм се интересувал от медиите като фактор в живота ни. Промените през 89-а съвпаднаха с моята 18-годишнина, когато човек започва да мисли и за обществото, а не само за себе си. През 90-те години пресата беше много активна, формираше общественото мнение и още тогава си дадох сметка каква сила е това. Спомням си как в София си купуваш и четеш един вестник, но отиваш в Ямбол, да речем, и разбираш, че там хората този вестник не са го чели и имат коренно различно мнение за случващото се в страната. Това беше първият ми сблъсък със силата на медиите. Сега тази сила е още по-голяма. Надявам се да имаме и нов сезон на филма.
- Опитвали сте да емигрирате в Холандия. Там готвач ли бяхте?
- Да, помагах в кухнята на едно заведение.
- И пишехте любовните писма на приятел ливанец, влюбен в рускиня - просто защото сте учили в руско училище.
- Еее, точно така е. Интересен мой период. Бивш готвач, бивш пушач...
- Като казахте, че сте спечелили субсидия, се сетих, че Рангел Вълчанов беше против продаването на "Бояна".
- Моите уважения към покойния Вълчанов, който беше приятел на баща ми. Но смятам, че тук не е прав, защото в последните 15 години благодарение на тази продажба киното е на това добро ниво. Работниците са като машини. Ако беше останала без собственик, сега "Бояна" щеше да като Централна гара примерно.
- Театърът не ви изкушава. Росен Цанков смята, че театърът ще умре, защото е отживяло изкуство, а вие?
- Аз по-скоро мисля, че киното ще умре по-бързо от театъра. То вече е умряло. Смятам, че на младите днес не им се ходи много в салон, всеки гледа на лично мобилно устройство каквото го вълнува. Но на театър винаги ще се ходи, защото срещата с живи хора ти дава изключително много.
- Ниско ли е нивото на публиката в момента?
- Не смятам. По-рано хората идваха в Сатирата заради факта, че там ще се посмеят и разтоварят. Те първо са видели в телевизията Калоянчев, Парцалев, баща ми, Стоянка и заради тях идват в театъра. Сега е същото. Болшинството от хората не се вълнуват от сериозните постановки и в това няма лошо. Просто всяко нещо с времето си.